. : Светове : .

Заповядайте във всички Светове!
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 С дъх на черна нощ

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5
АвторСъобщение
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Вто Юли 21, 2009 9:33 am

- Може ли само... да поговоря с него поне? - защо ли? Рядко искаше съвет от някого... Но не искаше съвет... Надяваше се Хюгес да разбере. Зелените му очи зад новите странни очила, които бяха му намерили, за да не причинява халюцинации светнаха приветливо и той кимна в знак, че е съгласен ако пуснеха Муртаг, разбира се.
Фуин замислено се огледа, дали трябваше да го пусне? Вече беше казал, че нямат време за губене. Само че искаше ученикът му да е сигурен какво прави преди да са започнали. Обърна се към ездача и в същото време отново извърна глава. По дяволите, Магьосника трябваше да го е унищожил вече... Беше позволил на бяла същност да влезе в черното му царство? Нечувано! Въздъхна и кимна, макар че не му се искаше особено.
- Ще се разправям с момичето, което те нападна. Когато се върна да си готов.
И се оттегли. Ездачът на стъпалата понечи да се изправи, но май щеше да се наложи няколко дни, или дори цяла седмица да си стои на една патерица и въздъхна, докато лилавокосия се приближаваше да му помогне. Поне Магьосникът се беше оттеглил с Лука придвидливо още преди Фуин да се съгласи.
- Странно е за теб... Да искаш да говориш с мен. - търпеливо остави Муртаг да му помогне да се изправи. Цяло чудо беше, че беше стигнал до тук. - Всъщност беше странно да се съгласиш да изпълниш молбата ми... да ме вземеш.
- Промених се... Промених се отдавна - простичко въздъхна господарят, като успяха да стигнат до един черен камък до езерото.
- Знам... Всички го знаем, Муртаг... Не си ли забелязъл? - той тежко седна на камъка и чак тогава си позволи да погледне към червените очи на Муртаг, които изглеждаха замислени. - Много ни е трудно, признавам... Трудно ни е да разберем причините ти. Когато бягаш, когато мълчиш, когато плачеш.
- Не съм плакъл, Хюзу.
- Не ме лъжи. За бога, недей. Твърде много лъжи вече има за разгадаване. - усмихна му се горчиво и хвана рамото си, където беше нашивката му за командир на източната армия. - Аз съм Хюгес Ни Маес. И ти ме познаваш. Учихме заедно години наред. Правехме бели заедно, защото аз бях пакостникът. Аз те накарах да ме последваш. Дойдох да те "отвлека", за да бъдем приятели. Познаваш ли ме, Муртаг? Кой съм аз?
Господарят вдигна глава, за да го погледне замислено. Знаеше ли Хюгес за какво искаше да говори Муртаг, или просто научкваше? Но научкваше правилно, за бога, много правилно.
- Идваш... от богатият град на изток... Джамалия... Ездачите там са горди и силни, държат на тренировките, на историята... Те са ездачи... Семейството ти е било заможно... Имал си трима братя. Ти си бил вторият. Въпреки това не ти е било позволено да си намериш дракон. В богатите семейства по-големите деца имат повече привилегии. Теб не те е интересувало. Боже, винаги си бил непукист. Ти си се интересувал от живота. Живей за мига, смей се... Забавлявай се... Една нощ... - господарят потръпна и млъкна. Не искаше да причини болка на ездача. Знаеше и без да го гледа, че вече е причинил поява на сълзи, макар и скрити. Някои хора умееха да се прикриват.
- Продължавай! - почти сякаш му заповяда Хюгес, макар и малко дрезгаво.
- Една нощ е избухнал скандал. Баща ти е искал да влезеш в градския лагер, за да се обучиш. Но ти вече си бил чувал за Дрейгън Дроу... И си държал на онова място... В суматохата... Най-малкият ти брат, който е помагал на майка ти да готви... - сега вече осъзна защо Хюзу винаги странеше от кухните. Обичаше да седи на маса, но мразеше кухните... Те бяха ужас, който не можеше да преодолее. И в битката преди, докато се беше бил с Гил-галад... Господарят осъзна какво беше видял Хюгес в заобикалящата го среда... Беше преодолял това, само защото трябваше да помогне на някой?
- Продължи - тихо припомни ездача, навел глава към земята, само дето ръката на патерицата ясно издаваше израза на лицето му.
- Подпалил е... нещо... Огънят се е развихрил твърде бързо. Никой не е разбрал, че брат ти е огнен... Той също... От изгарящата къща... Си се спасил ти и... третият брат... Защо ме караш да говоря за това!?
- Искам да разбереш кой си ти за мен - той вдигна глава, сега в очите му нямаше сълзи, но беше болезнено да ги гледаш. - Казваш, че съм втория, нали? Ние сме четирима регенти. Кой е най-големия измежду нас?
- Рой.
- А аз съм вторият. Хавок е най-малък. Ти... Ти си третият... Не ти ли прилича на нещо? Тази подредба?
По разширените очи на Муртаг Хюгес счете, че се е досетил.
- Защо... Защо точно ние?
- Брат ми умря по пътя... Оцелях само благодарение на милостта на хората. Когато пристигнах в лагера вече си нямах никого. Само пари. Но какво могат да помогнат парите? Тогава... Покрай мен мина едно момче със строга майка. Помислих си... Тя е като моята... Момчето беше странно постригано... Опитваше се да бъде серизоно, но беше само момче. И черните му очи, черни като абанос... Викаха някой, молеха... Рой молеше... Не можеш да си представиш как. Той е единствено дете... И ме прие като свой брат, още повече, че бях по-малък от него. Прие ме като брат дори без да го моля. Доближих се до него... За да остана до него... Не ми е казвал, но знам, че той знае, че аз го мисля за своя по-голям брат. Досетил се е вече. Знаеш, че през отпуските живеем заедно, заедно построихме тази къща. Елисия, аз и Рой... В тишината на спокойно царство.
Хавок беше такова жизнерадостно хлапе. И ти го знаеш. Беше като малкият ми брат. Винаги засмян, смееше се на шегите ми... Правеше пакости, но обичаше това, което го влечеше с цялото си сърце. Хавок обичаше театъра. И едва ли е останал в неведение кой е той за мен.
- Защо си оставил на мен честа да бъда третият ти брат, Хюгес? Защо? Аз?
- Третият ми брат беше смело момче. Много по-смел от мен. Много по-разумен. Знаеш къде се намира Джамалия. Знаеш колко е далеч. И той остана да се бори с несгодите до своя край. Каза ми, върви... И аз ще те покривам... Едва ли е смятал, че няма да се досетя какво му е. Той умираше... Умираше, защото се беше измъкнал от вкъщи в много лошо положение, а не искаше помощ. Ти... Ти приличаш на него... И дори в списъка на класа ни ти си точно след мен по възраст... Помниш ли? Ти сякаш беше приел неговия дух в ново тяло, в ново време. Сега вече си различен.. Не и за мен... Не и за мен. Помислих си, че братът би трябвало да последва брата дори в езеро от тъмнина и отчаяние. Ако се замислиш малко ще видиш, че и другите двама те възприемат като брат. Защото винаги сме били такива. Вината за това е моя, отчаяно търсех братята си, които вече ги няма. Но намерих други... Те сами ме повикаха, за да ми кажат... Аз съм брат ти... Братята винаги се подкрепят, Муртаг. Братята приемат решенията на единия и ги възприемат. Дори да са невъзможни. Те ще последват стъпките на единия, за да му помогнат. Когато единият реши нещо, другите ще разберат. И ще го последват в мрак или светлина, за да докажат, че семейството - това е нечуплива връзка. Ти можеш да имаш черен брат и той да е истински. Но за нас не е така. Ти си го виждал в най-лошите ситуации на масата... Тогава забравяме за преструвките... Някои хора ни мислят за братя, Муртаг... Наистина, не се шегувам. Някои хора знаят, че съм имал трима братя. И понеже не знаят подробности си казват - да, четиримата регенти са братя. Каквото и да решиш ти, казвам ти го официално, защото явно остана неразбрал - ние ще те подкрепим. Дори да се наложи да бъдеш зъл, дори да се наложи да се изправиш срещу нас, за да ни убиеш. Ако бъде така - нека бъде. Братът понякога греши. Ако избереш глупавата кула на Каин - бъди там... Ни есъщо ще бъдем там, ако искаш помощ. Това го знаеш. Понеже никога не си се замислял преди.... Приемаш ли ме като твой по-голям брат, Муртаг?
-... Винаги съм искал по-голям брат, Хюгес... Винаги съм бил по-големият... Ками-сама, благодаря ти. Прав си, че съм глупав... Прости ми... Искам прошка от моя брат.
Зелените очи на Хюгес отново светнаха. След всичко крито и сега признато, всичко беше наред сега. Беше успокоил и себе си и брат си... Брат си, който не беше истински, но... Не, всъщност беше... Беше по-малкият му брат.
- С удоволствие, братко. Аз ти прощавам.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Сря Юли 22, 2009 4:08 pm

Фуин беше разкарал момичето и докато се обръщаше забеляза нещо притеснително... Но в същото време и добро. Същността на Муртаг бе вече спокойна. Дори радостна? Дали един ездач можеше да постигне това? Беше почти невъзможното, поне според Фуин.
- Е? Какво реши най-сетне? - попита го спокойно все пак като сложи ръце на кръста си. Приличаше на същество пратено от някой зъл, черен бог. Красиво, но и страховито. Може би Хюгес успяваше да се изправи пред него само защото беше срещал черни същества и преди... Но Фуин не беше шега работа. Само че Муртаг му се опря. Все едно да ходиш по острието на нож - нож на нетърпение.
- С брат ми обсъдихме нещата. Бих искал да се науча на нужното за една седмица, сър.
Златните очи на Фуин просветнаха тревожно при споменаването на думата "брат". После за пръв път си позволи замислено да се обърне към Хюгес и издържа погледа му.
- Брат ти? Може и да си прав... Фамилните имена и на четрима ви започват с "М".
Двамата ездачи не разбраха особено какъв вид шега е това, но се ухилиха един на друг. В известен смисъл Фуин беше прав за това... Но дали това означаваше, че за него това са безмислици или се опитваше просто да ги свърже по някакъв начин... Това щеше да се разбере след време.
- Ездачът ще остане с мен - спокойно сложи ръце на рамената им някой зад тях. Червенокосият господар май беше обсебен от идеята - научи Муртаг. Очите му във всеки случай блестяха доволно.
- Сигурен ли си, че...
- Спокойно, братко. Ако е твой брат, значи и мой, нали?... По-скоро не, защото аз и той съвсем не си приличаме. Само едно предупреждение. Не се опитвай да надвиеш Фунчо по говорене. Прави каквото ти казва, защото иначе ще си отмъсти. - Делдуват му намигна, докато ездачът въздъхваше. Хюгес, Муртаг и другите двама бяха горе долу на една височина... Какви същества бяха тези господари, всичките бяха по-високи от тях поне с няколко педи. Освен Рут, нечистокръвният приличаше общо взето на нормален книжен плъх... И онова момиче... Айна? Бая се беше стреснала когато се беше сблъскала с Муртаг. По странен начин магия от чернота в тях ги правеше идеално едно цяло. Какво ли беше разкъсало подобна връзка? Кой знае. Във всеки случай момичето се криеше далеч от очите на нечистокръвната си част.
Към Фуин Феа приближаваше черен облак. Колко добре можеше да имитира една походка гарванът. Гарванът... Да, като черен гарван се приближаваше съществото към своя роднина. Той можеше да бъде господар. Просто никога не се беше налагало. Това бе той. Това бе господарят. Беше се родил някога отдавна такъв, какъвто беше сега, не лилавокосият а чернокосият. Не лилавоокият, а червеноокият. Червените му очи, червени като кръвта затърсиха златните, но се сетиха и се наведоха покорно.
- С какво ще започнем?
- Може би с това как трябва да говориш с един господар. С когото и да било.
- Знам как да говоря. Но ми се струва много натоварено...
- Това е ездаческият начин, Гарване. Господарите трябва да умеят, когато се наложи да се изразят просто... И ако може не твърде директно като теб... Нито пък така все едно не ти пука.
- Още от сега ли ще ми правите забележки, сър?
- Не, Даедел. Това е само началото и съм длъжен да те предупредя. Следвай ме... Последвай ме...

- Дали ще се оправи? - въздъхна несигурно ездача докато Делдуват му подаваше от другия край на масата чаша чай. Бяха го довлякли до тук и му беше значително по-добре отколкото в снега... Но брат му винаги създаваше проблеми и...
- Доста смело от твоя страна. Да наречеш брат този, който е мой брат. - спокойно го прекъсна червенокосият. С всички тези същества наоколо вече му беше трудно да се ориентира. Той не можеше да ги разбере, както може би и те не го разбираха никак... Само се надяваше да не им стори нещо, което според тях е зло... Но ако докоснеха нещо негово без позволение. Например цигулката на дядо му... Това беше най-скъпото му съкровище... И трябваше да го предаде на Даедел някой ден. Или Дарсия... Но Дарсия не се интересуваше от цигулки, а от кръв... Ако му беше писано, щеше да научи Муртаг на това... Не, не искаше да рискува това съкровище... Но той не променяше съдбата си.
- Ти си обвързан със смъртта и аз с живота. Бий се за живота, бий се за смъртта. Всеки има различен поглед върху нещата.
Делдуват го стрелна за миг докато сипваше и на себе си.
- Страх ме е от теб и другите.... Които дойдоха. Страх ме е и не знам какво да правя. Магьосникът каза да не ви атакуваме. Но за нас... Вие... Вие може да ни погубите. - беше започнал да говори някак по-внимателно, подбирайки думи. Хюгес, разбира се, го забеляза, но отпи без да го покаже.
- Светлината погубва мрака въпреки, че е създадена от него. Всички ги е страх. Мен също. Защото тъмнината е много по-силна от една искрица живот в самото й сърце. Но и ти си човек. За какъвто и да се мислиш... Ти си човек. Хората се страхуват.
Този път успя да улови погледа на господаря. Поглед от скръб и тъга, който бързо се скри когато Делдуват извърна глава.
- Къде си чел тази книга?
- За какво става дума?
- Чувал си тези думи преди, нали? Но къде... Къде?
- Те идват от сърцето ми. Никой никога не ми ги е чел. - после замислено огледа отново червенокосия, вече беше свикнал господарите да извръщат очи от него все едно беше отровен и все пак беше малко неловко да говори с някой, който не го гледа в очите. - Мариан Крос ще те нарека, за да не мислиш, че ти мисля злото, ако те нарека по име. Твърде силно си се свързал с този Смъртен химн. Трябва да се отърсиш! Ще бъде пагубно за теб...
- И Магьосникът казва така... - онзи остави чашата си и вдигна двете си ръце към лицето си. - Казва, че някой ден ще се изгубя в звуци на цигулка.
- Остави цигулката, Крос.
- Не мога, тя е моя живот.
- Дай на другиго да изживее този живот. Намери нещо полезно. Бъди със жена си... Не пропилявай сърцето си, дори и да е черно за мен, за хората като мен.
- Ти ли ще изживееш моя? - посърнало се засмя той и поклати глава - Това е моята съдба.
- Ти си мислиш, че е така. Дай цигулката на нейния наследник. Нека той живее този живот, защото съдбата му е да живее живота, който ти си му откраднал заедно със съпругата. Изпращайки го в Дорадо, в сърцето на Фуин Феа, изпрати и ти този твой прокълнат живот, защото там той има шанс да се промени, за да не бъде прокълнат. Изпрати и цигулката там.
- Научил си твърде много.
- Защото съм ездач, чета по погледите. Те казват повече от устните....
- Ще помисля върху казаното... Ти си странен, ездачо. Бяла същност в черно сърце, казваш... Знаеш как да целиш точно в раната, за да се опитваш да я излекуваш. Страх ме е от теб... Но сякаш не бива...
- Кой знае...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Пет Юли 24, 2009 12:30 pm

Черните коси на Муртаг бяха грижливо прибрани в опашка. Странно изглеждаше така, но това нямаше особено значение. Червените му очи бяха уморени и той спеше почти на бюрото. Бюрото, отрупано с хиляди листове хартия и книги... и мастило. Да, беше предполагал, че една седмица имаше да пуфти над хиляди неща, но още първите...
Наметалото го топлеше приятно. Черното наметало на червени ивици му стоеше добре. Сякаш беше направено за него. Черни ръкавици покиваха ръцете му, както на всички останали. Беше вече научил, че е важно господарите да крият ръцете си. Ръка без ръкавица - това значеше слабост... или пък доверие...
Муртаг въздъхна и отново хвана здраво химикалката. Никак не му се искаше да се изправи и да продължи да пише, но рано или късно щеше да се наложи. Пред очите му отново изплува последното писмо на Кевин и неговите старателно изписани с завъртулки букви. Погледът му се замъгли, но поклати глава и пак въздъхна.
- О, почиваш си? - спокойно прекъсна тишината Фуин, който беше излязъл за малко. Това стресна чернокосия Муртаг и не успя да спре господаря, който вече вдигаше да разгледа изписаните от ездача досега страници. Зачете първите редове, после жълтите му очи заблестяха и той погледна племенника си. - Нима? Сигурен ли си, че е хубаво Тя да го види?
- Не! Никак! Тя ме мрази!
- Нима? Интересно - но той не можеше да знае коя е тя нали? Не, никак не можеше да знае, никога не беше живял извън тъмнината... Нали!? Муртаг преглътна притеснено и понечи да си вземе листа, но Фуин се дръпна. - Не, малкия... Звучи добре. Изглежда наистина имаш добър талант в писането на текстове за песни и подобни.
- Не е вярно, просто следвах курсове и...
- Да, да... Господарите така казват. Ще си го задържа, ако нямаш нищо против - всъщност имаше, но как можеше да откаже на Фуин? Можеше ли да го разубеди?
- За какво ти е? Ти не я познаваш!
- Напротив, момичето е много сладко. В общи линии, радвам се, че няма да се наложи да разделяме Делдуват и Айна заради теб. Ти вече обичаш някоя.
- Това не е ли лошо?
- За нечистокръвните не. Така ще е по-лесно другите да ги пуснат и няма да се наложи да смесваме кръвта им с тази на чистокръвни, за да заличим следите... Постарай се като я видиш следващия път това твое момиче, да не я дразниш.
- От къде знаеш, че я дразня?
- Защото иначе не би написал това нещо тук по този начин. Когато пишеш, хлапе, някои неща стават открити за другите. Научи се да бъдеш по-потаен, може да ти помогне и не само като господар. - Фуин се ухили и прибра листа в своето палто.
Да, по-рано преди да започнат бяха минали през шивачките на Магьосника и... Да, Муртаг се беше сдобил с това, което носеше в момента. Чувстваше се неудобно... Сякаш беше... владетел? Ама той не беше, не и такъв... Не, очевидно трябваше да свикне с новото си порище. Тревожеше за това как ще отиде там... Там имаше трон, който го чакаше... И... Той щеше да седне на него... след една седмица.
Преглътна отново и се обърна към безкрайните листове. Това беше лесно, щеше да последва нещо много по-страшно. Трябваше да започне с това час по-скоро. Искаше да се научи така, както подобаваше. За свое собствено добро... и за доброто на другите в Драконовото царство, където се намираше Дорадо. Не искаше да причини неща, които сам не разбираше и накрая... Всичко щеше да е безполезно. Целта му днес за още шест дни нататък... бе да се научи!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Съб Юли 25, 2009 3:56 pm

Даедел Раун се намираше вече в библиотеката на Магьосника. Беше огромна. Вече се чудеше дали ще се наложи да изчете всичко това. Да, може би, но може би не. Рут се бореше с няколко рафта, от които измъкваше подходящи книги за своя роднина. Върна се с отбраните и ги стовари на масата на господаря.
- Това е цялата информация за Дорадо. От началото до края. Падението на Дорадо преди много, много години, когато сме рискували да изпратим Фуин Феа в белия свят. Той се е измъкнал, както виждаш. Но е управлявал там. В този случай той би трябвало да ти обясни по-добре как стоят нещата, но ти по-добре ги прочети тези...
- Няма какво толкова да се чете - прекъсна ги самия Фуин. Бащата на Дарсия може и да приличаше по нещо на него - бе също така тих и винаги не там, където на другите им се искаше да бъде. Той се отлепи от стената и се приближи - Стигнеш ли там, забрави за тези неща. Защото в кулата ще има някой, който да ти помогне. Все пак, старай се да не изглеждаш като глупак пред него. Кулата е обитаванна от създателя си, който е изоставен тук от много години. Сам е и търси господар за трона на своята кула. Той е странно същество. Прилича на елф, но има сива кожа като Магьосника... Тъмнолилави коси като моите... Кръвта му? Тя е лилава... Спотайва се в сенките и чака господар на трона.
- Нима е възможно?
- Да, изоставен е заради това, че е построил Дорадо. Твърде черна е кулата, уплашила е неговите хора и те го изоставили една бурна вечер. Той е там отдавна, дори много по-отдавна от твоя ангел Кевин. Може би в света на ангелите поназнайват нещо за него, но той не говори много за себе си. Никога не успях да откопча от него нещо за самия му живот, за самото му съществуване. Кой е той остана загадка за мен. Но след толкова години мисля, че на теб ще ти обърне повече внимание. Ти изглеждаш по-любопитен, младежо.
- Нима? Кого да потърся, след като вратата се отвори?
- Тръгни към Тронната зала на Дорадо. И потърси Ремо... Ремо Дорадо...

Ремо Дорадо... Това щеше да е неговият съветник. Ако си спомняше добре, беше го виждал и в своето бъдеще. Черното същество, което го следваше неотлъчно и сякаш се гордееше с него. Вървеше до сина на Ним обикновено.... Не, беше го видял с дъщеря си, докато чакаше другите да се върнат за него. Ремо бе тогава доста мълчалив, според него просто предпазлив. Всички тогава бяха предпазливи... Затова Муртаг все още се чудеше кой ли ще срещне в своята кула. Кой ли.. В бъдещето бяха много, в бъдещето бяха доста повече. Имаше хора които дори не беше срещал, а господарят Муртаг беше назовавал по име без проблем. Може би... беше малко притеснен.
Поклати глава и нахлупи шапката си по надолу. Сега, след изморителни часове с Рут бяха го пуснали да се поупражнява не с кой да е с Магьосника. Само дето Магьосника в това време само го наблюдаваше и мълчеше.
- Сър... - писна му най-накрая на Муртаг, но веднага го спрха с ръка.
- Спокойно, дете. Обучавал съм много като теб и преди. Не се притеснявай, за това поне има време. Способностите ти са си достатъчно добре развити и без моя намеса... Само исках... Да ти благодаря още веднъж.
- На мен?
- Хай. За това, че доведе ездача. Ездачът може да изглежда малко шантав... Но наистина се радвам, че е тук.
- Какво е направил Хюз?
Магьосникът му се усмихна в отговор. Тайна? Щом така искаше... Само дето младия господар го загриза ужасно любопитство.
- Ще се научиш да контролираш любопитството си, Даедел - скастри го спокойно Магьосника, въпреки че това вледени Муртаг и той закима рязко в разбиране. Делоис Рейли въздъхна и се поизправи, досега беше се облягъл на един странен прът.
- Ще започнем с отбранителните магии. Айна, давай.
От никъде в чернотата се появи онова момиче и без никакво колебание се затича към бившия си годеник. Очите й светеха в невъобразимо зла светлина... О, очевидно Муртаг не беше готов за подобно нападение, защото едвам не го повали. Магьосникът се усмихна този път малко горчиво.
- Внимавай, хлапе... - въздъхна накрая, след втория опит на Айна... Муртаг може и да се превърнеше в скоро време в ужасно мърморещ ранен болник. Айна... Тя не можеше да го атакува по друг начин. Двамата бяха вречени, но после всичко се беше развалило. Магията им обаче беше свързана здраво и щеше да мине време, докато се развърже. Може би никога нямаше да се получи. Така беше, когато господарите бързаха. Нямаше да е проблем, когато Муртаг си тръгнеше... Само че докато беше тук трябваше да положи усилия да не накара Делдуват да ревнува. Щом магията бе обвързана, то значи те малко или много трябваше да са малко повече заедно, например на подобни изпитания...
"Ще го преживее... Наядавам се..."

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Сря Юли 29, 2009 9:05 am

"Ти си господарят... Научи се да правиш това, което се изисква от теб"
Колко време беше минало откакто за последно беше чул тези думи? Около час... Преди час беше седял насред езерото и треперещ се беше взирал в кристалните води под себе си, по които бе успял да ходи като по стъкло. "Отвори същността си" - така беше казал Магьосника. Всъщност, да, Муртаг беше успял до някъде да изпълни задачата. Да отвориш същността си - това означаваше да накараш природата да ти разкрие скритите неща. Например ясно чувстваше рибите под краката си, животът на малките мравки някъде там под почвата. Ясно долавяше черната блестяща същност на Магьосника на брега. Тъмната му, спокойна същност, толкова загадъчна, че можеше да се изгуби в нея, ако се пресегнеше да го опознае по този начин. Като черен поток беше Магьосника, поток обвързан с всичко останало наоколо. Беше странно, страшно, но и някак вълнуващо.
Чувстваше ясно и твърне не на мястото си белотата на Хюз. Да, господарите бяха прави. Беше твърде бял човек, за да бъде тук. Светлина в мрака. Долавяше дори части от характера му, смехът, затворен в сърцето му... Но май само си въобразяваше... Дори май долавяше и песен. Песен, която се вихреше из хората наоколо и ги обвързваше с определени неща. Магьосникът вървеше по нишки от завладяващи звуци... Това ли... Това ли усещаше всъщност Ямараску, Музикалният магьосник? Може би... Но ако беше така... Хюгес беше обвързан с толкова много звуци, кой беше правилният път до сърцето му? Не, не искаше да тренира сега с него. Не и с него тук, в сърцето на мрака.
"Ти си господар. Изпълни мисията си"
Добре, бяха го довели на езерото с причина. Обикновено Магьосника не би позволил... Но ако искаше да му се докаже... Вдигна треперещата си ръка и се опита да се съсредоточи. Усети Айна да се промъква от любопиство насам... Айна го караше да се притеснява. Та тя приличаше на него много повече от сестра му. Сестра му беше различна, а Айна сякаш бе неговото точно копие. Това го тревожеше силно. Опита се да се абстрахира от нея и затвори очи... Да прави като господарите... Никога не беше си представял, че ще се стигне до тук. Днешната му мисия беше... да върне някой от мъртвите, за да му служи.... Или поне той така разбираше задачата. Думите на Магьосника не звучаха така... Преглътна отново и се опита да успокои треперенето без успех. Много пъти бе ходил при мъртвите, но не беше връщал никого от тях, не и така както правеха господарите. За бога, това се смяташе за зло... И той трябваше да го направи? Но ако искаше наистина да се научи да бъде себе си... Може би така беше най-добре? И така... потъна в чернота от плетеници...
Беше навсякъде и никъде. Не можеше да го обясни. Около него царуваше мрак. Нямаше нищо, дори езерото вече го нямаше. Само че ако се загледаше по-добре виждаше нещо странно. Малки връвчици, съвсем тънки... Някои от тях създаваха музика... Други бяха потъмнели и отдавна неизползвани. Това виждаха господарите когато потъваха в процеса на създаване на "слуги". Или поне Даедел се надяваше, че трябва да е това - в противен случай беше сериозно загазил.
"Кой? Кой? Кой?" беше силен глас. Ужасен глас.. Смес от болка, ужас, самота... Все пак ужасен. В тази неизмерима тишина, той се появи от всякъде. Той се появи за да изпита господаря. Ако не беше господар не биваше да е тук, нали? Беше призрачно същество. Беше нещо, което Муртаг щеше да вижда още много пъти, потъвайки в тази магия. Но първия път никак не му хареса. Добре че съществото зае човешка форма... Беше странно. Красиво? Или мистично? Но беше човек... или пък не? Усмихна се, когато Муртаг пребледня пред него.
- Господар ли си? - попита просто. Винаги ли... трябваше да го потвърждава? По усмивката на мъжа отсъди, че няма да е нужно.
- Да, но нечистокръвен.
- Това няма особено значение... Виждал ли съм те преди?
- Може би не... сър...
Мъжа любопитно наклони глава и стисна - Муртаг чак сега забеляза какво - копието си.
- Не, виждал съм те. Често се опитваш да стигнеш до тук, но Ним ти пречи... Ах тези зимни демони... Не ме гледай така. Господарите са здраво свързани по между си. Те усещат и хората, които ще живеят след тях. Магьосника те изпрати, нали? Значи си един от моите наследници. Интересно, нечистокръвен в рода... Сигурно Вещицата ще се пръсне от яд. - изглежда той наистина беше от неговия род. От рода на Муртаг де. И знаеше доста, или просто беше прекалено разговорлив. Или се радваше да види някого от наследниците си?
- Тя ми е майка сър... И да, никак не ме харесва.
- Ясно. Но все пак е приела Магьосника да те изпита? В противен случай нямаше да си тук...
- Направихме го без нейно знание...
- Това е хубаво. Умно. Добре момче. Трябва да знаеш, че когато дойдеш тук посредством онази магия, за да върнеш някого - тук винаги ще те чака някого. Обикновено за нашия род отговарям аз. Защо отговарям, това не е твоя работа, а работа на мъртвите. Въпросът е, че ако искаш да върнеш някого аз трябва да те напътствам. За да мога да те напъствам, трябва да се "регистрираш". - той се усмихна на обърканата му физиономия и поклати глава - Нищо сложно. Как се казваш?
- Даедел Раун! - сепна се, сетил се за онези глупави неща, които беше учил досега. Това като че ли развесели още повече мъжа. По-късно Муртаг щеше да научи, че тези духове ги наричаха Наставници. И че когато някой господар загинеше можеше да се опита да бъде наставник... Само че беше много сложно, а още повече ако господарят беше нечистокръвен.
- Радвам се да се запознаем... Така като те гледам имаш връзка с моя внук... И сигурно сте говорили вече за мен. Но това след малко. Даедел Раун, ще те помня, защото съм дал клетва да помагам в Чернотата на живите мъртви. Кажи ми името на онзи, който ще върнеш на земята. Имай предвид обаче, че колкото по-силен е човекът, който искаш да върнеш - толкова повече сили ще загубиш. Ти си новичък, съветвам те да не се натоварваш много. Но това е твоето решение.
Муртаг му кимна, спомнил си, че всъщност това все още си го притеснява и се замисли. Не искаше да умре при първия си опит... Но кой можеше да върне? Искаше да върне толкова много хора...
- Върни ми долноземеца Камина. Ще върна него.
Мъжът отново го изгледа любопитно, после се усмихна и кимна. Одобряваше решението му. Камина не беше магичен тип, беше просто човек... Не изискваше кой знае какво напрежение... Момчето имаше да се учи още, но започваше добре. И май му беше неудобно, че говорят за хората така, все едно бяха предмети. Щеше да свикне... Нямаше друг начин. Мъжът се пресегна, хвана една нишка и я подаде на лилавокосия.
- Тази нишка я издърпай със себе си, за да върнеш и него. Спокойно, скоро вече нямада има нужда да ми казваш. Ще се слееш с тази магия, а аз само ще те водя. Няма да има нужда да ти обяснявам.
- Но ти кой си? - не се сдържа Муртаг и го огледа отново.
- Нима не си разгледал портретите? Трябва час по-скоро да запомниш някои от по-важните си предци. Делдуват ще ти помогне. Аз съм Талион Серег
- Нима е възможно? - Талион беше... Е, явно това беше дядо му. Но Муртаг никак не си представяше как този човек стои в Лунната зала със своята цигулка. Никак не се вписваше. Талион прие объркването му напълно спокойно.
- Да, възможно е. Бях най-подходящ, защото съм бил много любопитен. Върви, защото ако останеш по-дълго, можеш да останеш и ти завинаги тук, като нишка в тъмнината.
Младият господар кимна. За един миг се паникьоса - наистина не можеше да се сети как да излезе от този транс, да пречупи магията. После обаче усети вода под краката си. Езерото го викаше. Затова Магьосникът го беше предупредил, че трябва да стои до мощни магически извори, ако иска да върне някого. За да усети магията на живота и да се върне там, където принадлежеше. Казал му беше, че в Кулата Дорадо Ремо ще го посъветва къде има такъв извор... Макар и не езеро, разбира се. Хвана здраво нишката и се конценрира върху това да се върне при езерото. Усети непреодолим студ, когато краката му потънаха във водите и той се озова почти на дъното на езерото - беше прекалено дълбоко? Вече не стисщаше нишка, стискаше ръка. Ръка обиколена със сини ленти, татуировки. Тя го хвана здраво и го издърпа отново на повърхността.
- Добре като за първи опит - одобри Магьосника от брега някъде зад него. Муртаг не му обърна особено внимание. Пред него стояха червените странни и дълбоки очи на долноземеца, който го чакаше да заговори.
- Добре ли сте, господарю? - усмихна му се мазно накрая. Не, не се беше променил... Това беше хубаво.
- О... Определено...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Пон Авг 03, 2009 8:43 am

- Къде е момчето? - бащата на Дарсия се беше появил отново за своята част от това шантаво обучение, но ето че ученикът беше изчезнал май. Магьосникът поклати глава и кимна към езерото. Съществото, което наричаха Даедел спеше на брега завит с едно странно наметало, направено по долноземски.
- Първият опит е изтощителен - спокойно отбеляза бащата на Дарсия и кимна в разбиране. - Сигурно ще поговори с Талион за просволутата му "регистрация"
- Или за нещо много по-полезно. Мъртвите господари понякога могат да ти датат доста повече мъдрост отколкото предполагаш, Фуин.
- Нещо в предвид ли имаш, господарю?
- Не... Опитвам се само да ти кажа, че момчето ще се справи и само.
- Няма да има смелостта да отиде до Дорадо сам. Сам може, но не и така, както смятаме да го изпратим. Като черен господар той не може.
- С него ще бъдат магьосника му, Лука. Съществото-късмет Ранпалан. Ездачът и останалите. Долноземецът, който току-що върна от мъртвите. Един от моите орли също.
- Не е достатъчно. Ранпалан и Лука са негови служители, те няма да могат да го разубедят, ако се откаже по средата на пътя. Орелът ти служи само за съобщения. Белите му приятели пък... Не мисля, че биха приели всичко това така, както ни се иска на нас. Долноземецът... Че той го съживи само за да продължи долноземската линия...
Магьосникът се усмихна спокойно, дори сякаш се сдържаше да не се засмее.
- Знам много добре всичко това, Фуин. Затова изпращам с него и брат му. Ще изпратя с него Делдуват, който да отвори портите за него и да му предаде ключа както подобава.
- Делдуват?! - бащата на Дарсия беше искрено стреснат и си позволи да огледа Магьосника за признаци на лъжа. - Че Делдуват бе прокълнат при първия си опит да излезе заради нечистокръвен! Не би издържал на светлината.
- Напротив. Той е готов. И нищо няма да му се случи, защото този път съм подготвил и изненада. Кажи ми, Фуин... Ще пазиш ли двореца ми докато ме няма?
Този път Фуин побеля доста повече от възможното, нищо че по принцип както и всички останали беше си блед по принцип.
- Сър, няма да посмеете - прошепна накрая и отстъпи.
- Защо мислиш така?
- Сър, светлината ще ви убие....
- Фуин Феа, беше изпратен преди много години да управляваш в Дорадо, но ездачите успяха да те свалят. Щяха да те убият, ако не бяхме успяли да те измъкнем. От тогава се страхуваш от светлината. Но господарите могат да живеят там. И ти го знаеш. - колкото по-бял ставаше иначе красивият Фуин, толкова по-твърд ставаше гласа на Магьосника и очите му заблестяваха все по-страшно. - Аз и Делдуват ще оставим теб и Гил-галад, заедно с Рут да пазите този дворец. Само посмей да му направиш нещо. Кълна ти се, ще те убия лично, въпреки, че винаги съм искал да пазя своите наследници.
- Рискувате твърде много за нечистокръвния!
- Рискувам за господаря, независимо какъв е той. Стига, Фуин, излизал съм и преди извън пределите на моя свят. Делдуват ми е длъжник. Беше изхвърлен в своят, който не го разбира, но го прибрах. Вече знам как да се пазя от слънце в белотата. Ще заминем след три дни. На коне и с наметала. Всичко ще е наред, стига да се съгласиш да запазиш царството ми. Магията на езерото ми ще направи така, че другите господари да мислят, че ти си аз.
- Ще го направя господарю. Но моля ви... Просто не прекалявайте. - това бе просто съвет, Магьосника не отговори. Обърна се отново към спящото създание до кристалната вода и кимна на Фуин. Да, нямаха време за губене, оставаше съвсем малко време... Опа, не беше казал на Делдуват за решението си...
- Какво??!? - беше реакцията на червенокосия малко по-късно, като се изправи от масата и изпусна чашата си - Сър, вие и светлина!? За бога, не можете!
- Аз ли съм Маьосника или ти, чудя се вече, Делдуват?
- Извинете за избухването ми сър. Но всъщност имате ли основателна причина да излезете, след като знаете, че аз мога да предам ключа и сам на Даедел?
- Имам. Първата е света и колко се е променил. Втората е да държа Дарсия далеч от господаря докато не се озове там, където трябва да е. И искам да се срещна с... Натами Роуз, близначката на Даедел. Ще пътувам в повечето време в
човешката си форма
- Значи всичко ще бъде наред, надявам се.
- Аз също. Като малките деца, вече нямам търпение да намеря... Един нов свят, може би.
- Сър, все пак ми звучи глупаво.
- Делдуват, ти винаги смяташ така.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Пон Авг 10, 2009 8:20 am

- Той никога няма да му прости, нали?
Чернота от розови цветчета. Това можеше ли да се получи някога в този черен свят, където дори снегът бе черен като нощта, в която звезди нямаше. Но това правеше ли и изобщо радостни хората, които живееха тук. Или пък на тях не им се полагаше радост? Това зависеше от един човек, този, който твърдеше, че е владетелят тук и завинаги... Какво ли значеше това завинаги...
В светлината на разцъфнали дървета... Светлината на нещо, което бяха виждали никога преди вървеше около тях, за да ги дари със сила. Край... Той си тръгваше утре. Момчето, което само веднъж в техния живот бе им донесло истинско слънце в своята ръка, която беше черна.
Муртаг си тръгваше утре, но не си тръгваше в светлината. Тръгваше си у дома. Дома, който му бяха дали те, онези, които бе намерил в тази вечна тъмнина и зло. Зло ли? Не беше сигурен. Дори след толкова време не беше сигурен какви са те в действителност и какво криеха от него. Гил-галад го презираше, Рут, сина му... Рут го харесваше, двамата бяха еднакви... Делдуват много му се радваше, а пък Фуин... Е, това си беше истинско зло. Красиво и зло в този вечен мрак. Все пак се стараеше да обуздае вечния си гняв. Гняв, който Муртаг ама никак не разбираше. Както не разбираше и Гил-галад... Всички ли господари бяха гневни заради едно или друго? Странен начин да живееш с цел в живота. Айна... Ами тя приличаше на него. Беше странно. Тя се страхуваше от него, той от нея. Странна стена от магия имаше пред тях, болеше, нещо странно... нещо необяснимо имаше тук, но това вече не го интересуваше. Тръгваше си утре. Беше се опитал да се сбие с някакво си момиче. Друга негова сестра? Гламдринг бе толкова по-тежък и... беше страшно. Нещо не беше наред. Ако дадяха този Мормегил на Дарсия... Имаше ли изобщо Муртаг шанс?
- Защо не го питаш сам дали ще му прости? - прекъсна мислите му най-странния от всички. Те всички го мислеха за странен. Но Муртаг си мислеше, че долавя отделните му чувства. Понякога бе ядосан, понякога бе странно спокоен. Когато златните му очи потъмняваха, тогава си спомняше нещо... Но истината беше, че това не беше определящо. Много казваха, че могат да разберат Магьосника. Всъщност само дъщеря му можеше да разчете правилно всички емоции, които можеха да издадат очите, пълни с магия. Лилавокосият се обърна към Фуин и Магьосника, които явно досега бяха вървяли след него.
- Да простя на кого? - опита ги замислено. Беше отдавна разбрал, че не го бива да отгатва мислите им. Това беше страшно... Пък и кой знае какво друго се въртеше из главите им винаги... В една черна и мирна страна хора като тях вероятно мечтаеха за малко битка... Затова семейството се разкъсваше от караници и зло. Зло, което бе повалило мнозина... И чистокръвни и нечистокръвни.
- Скоро се връщаш в светлината. Там ще те чака един човек - спокойно отбеляза Фуин като пристъпи. На Муртаг му се стори че е доста намръщен. Браво! Да не следваше нещо като изпитване? Приготви се да премисля думите си. Пред Фуин вече знаеше какво трябва да прави - да внимава какви ги говори. Бащата на Дарсия бе много по-избухлив от сина си. И държеше на някои неща, които обикновения човек никога не би се сетил да отбележи.
- Имате предвид баща ми, сър?
Фуин кимна доволно и вдигна глава, за да изгледа Муртаг под вечната си качулка. Криеше се... Единствено той. Муртаг не бе посмял да го попита защо, нито пък бе посмял да пита Магьосника. Това си бе между тях. Той не живееше в тъмнината, за да научи... Щеше да мине време, за да всички да започнат да му имат доверие
- Сър, винаги съм обичал Ним. Баща ми винаги е имал моята прошка... и моето разбиране.
- Ами другият?
- Хората имат само по един баща, освен принц Скай, който за зла участ си има по повече.
Фуин отново кимна. Знаеше, о да, знаеше много добре какво бе прикрил току-що ученикът му и то доста умело. Остави Магьосника да пристъпи напред. Сивата му кожа беше заменена от чисто бяла, нетипична и странна. Черните му коси почти до кръста в момента бяха вързани на опашка. В бяла роба Магьосникът никак не приличаше на себе си, може би на някой от помощниците на господарите. Подаде на нечистокървия едно малко старо ключе.
- Всеки господар има правото да се завърне тук, в царството на мрака. Това ключе отключва стената, през която трябваше да минеш. Можеш да го даваш на различни хора, ако ме търсят за нещо. Но внимавай. Само по най-важни случаи.
- За мен е чест, сър.
Не че Магьосникът бе свършил вече. Повика един от огромните си орли, които винаги кръжаха наоколо и кимна на Муртаг да вдигне ръка, за да може огромната птица да кацне.
- Предполагам си виждал подобна птица в Мраморната кула докато беше там. В Дорадо също трябва да има една. Вече знаеш как да я използваш. Ремо ще се грижи за нея. Неговата любов са птиците, някога преди и той е бил птица.
- Сър... Как мога да говоря с Ремо? Неудобно ми е винаги когато се обръщам към ангели, пък макар и черни... Каквито и да са.
- Даедел. Някога преди, ако не се бъркам си излял душата си пред един ангел. Ангелите са странни същества, Даедел. Те могат да спечелят доверието ти. Те могат да скрият болката ти и да те защитават, дори и да не си ти избраният. Когато видиш Ремо, спомни си за Алемаро. Ще видиш колко си приличат. В края на краищата... Ремо е просто един изтрадал черен ангел... Но черните ангели също могат да имат топлия глас на своята страна. Могат да имат и крила, макар и черни... И могат да защитават с една магия, която не би наранила господари. Ремо няма да пренебрегне нито светлината в теб нито тъмнината. Когато го срещнеш ще разбереш.
- Значи когато го видя, макар и никога преди да не съм го виждал... ще разбера, че е ангел?
Магьосникът се усмихна, неговия израз на радостен смях, който рядко можеше да чуеш наистина от него.
- Искаш да ти го опиша ли? Кожата му е сива като моята. Косите му са къси и тъмно-лилави. Има една странна шапка на главата си. Според мен прилича на демон... И е много нисичък. Например на теб ще ти стига до гърдите.
- Сър, с извинение но... Вие не мислите ли всички за много ниски?
- Може и така да се каже... Да не би аз да съм твърде висок? Кой знае... Момче... Утре в уречения час те чакам с хората ти. Нямаме време за губене, въпреки че ще използваме портали.
- "Използваме"?
- Забравил съм да ти кажа? Заминавам с теб...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Вто Авг 11, 2009 6:12 pm

Нощта ли беше по-ясна или просто нейният Магьосник се приготвяше да види чудесата, израснали за толкова години там, отвъд? Нощта ли бе по-ясна или просто изпращаше своя усмихнат господар с обещание да го чака, за да се върне? Дърветата ли бяха по-ярки, или просто за последен път сякаш се опитваха да зарадват своя господар?
Но той щеше да се върне. Просто се опитваше да намери път, да бъде по-забавно. Да бъде по-забавно в този тъмен, вечно днакъв живот.
Белите му дрехи блестяха много по-ярко. Каквото и да облечеше Магьосника, то то блестеше. Толкова по-ярко в тази нощ, която бе негова. Завинаги.
До него в тъмнината бе вечният му спътник котколака. Винаги в тъмнината, винаги в краката му. Същество изградено от сянка, което никой не беше виждал съвсем ясно. Магьосникът и съществото му късмет... Винаги тук, на юг, сега се опитваше да намери нещо, което да разведри този черен свят. Нямаше страшно. С появяването си нямаше да направи нищо лошо... Или щеше? Това зависеше само от Муртаг и това, което му предстоеше.
- Виждате ми се уплашен, господарю - измърка котколака. Тих и сладък като шоколад глас. Толкова сладък, че сякаш можеше да потънеш в него. Но ако направиш тази грешка никога повече нямаше да излезеш от този омагьосан кръг, който бе подготвил като капан котколака.
- Страшно е там, в светлината, когато си син на вечна тъмнина, пхриятелю.
- Но ако наистина не искате, ние ще...
- Не... Искам да видя този свят. Още веднъж. Не мога и не искам да загубя... Знаеш, ти знаеш....
- Хубаво...
Блестящото като кристал езеро, там се спря Магьосника. Хората някога го бяха изобразили в приказките си като същество със сива кожа и лилави коси. Но сега само златните му очи се бяха запазили в тъмнината. Бялата му кожа и черните му дълги коси го правеха да изглежда като нормален ездач... Или просто учител.... Или нещо подобно. Стъпи във водите на езерото, което го беше родило и се обърна към своя дом, към черния замък, който беше вечен, завинаги там. Да, наистина можеше да се запази. Господарите, които наблюдаваше му кимнаха спокойно, бяха все пак дошли, за да го изпратят... Него, никой друг.
До Магьосника бе останал невъзмутимо и ездача. Ездача, който така ги притесняваше. Още беше доста зле, но щеше да се оправи. Беше жив и това... Това бе най-важното... До ездача беше и долноземеца, до него... Е, господарите просто нямаха намерение да обръщат внимание на светли същества, но, какво да се прави.
- Фуин... Внимавай - спокойно го предупреди за пореден път Магьосника. Оставяше в ръцете му своя замък, а това беше важно за него. Но момчето щеше да се подчини. Не можеше да победи Магьосника ако се осмелеше да се изправи срещу него. - Делдуват? Идваш ли?
Сякаш в последния момент червенокосия се реши, въздъхна и се приближи до господаря като вдигна ключа от просволутата кула. Май хич не му се тръгваше, но това беше заповед. Вълкът, по-черен от нощта, сякаш създаден от нещо по-черно и от най-черното на света се приближи тихо, твърде тихо за нормално същество. Приближи се и вдигна сините си, ярки очи към Магьосника.
- Моят господар реши, че е време.
- Да, време е... Ранпалан. - после вдигна глава към момчето след вълка. Сякаш вълка го водеше в този свят. Сред зимата двамата щяха толкова много да се отличават. Но за това щяха да се тревожат после... После... Момчето в лилаво. Спокойното лилаво на белия свят. Лилавите му очи се спряха замислено на Магьосника, сякаш не можеха да го познаят, после Муртаг се усмихна.
- Все още твърдя, сър, че ми е неудобно да вървя облечен с това.
- Рут много държи да се върнеш в светлината в лилаво. Така както дойде при нас.
- Но това е прекалено. Дойдох като просяк.
- Преувеличаваш нещата. Виж, дори аз съм в просто свещеническо облекло...
- Иха, много е просто... Съжалявам сър, но каквото и да облечете, блестите като звезда на земята. Да не сте ангел?
- Муртаг. Радвам се, че ще си говорим като приятели, защото не знам как биха ни погледнали, ако започнеш да ме наричаш "сър" точно сега. Господарите са прями, Муртаг, не го забравяй.
Муртаг му кимна почтително, после се обърна към... чичо си? Наистина ли му беше чичо? Това бе сякаш толкова невъзможно.
- Мислех много - започна направо бащата на Дарсия, изглеждаше малко тъжен, но и уверен. Беше ли възможно подобно нещо? - Искам да ти споделя една тайна. Ще ти кажа как да се изправиш срещу сина ми.
- Този дар е твърде голям. Премислете пак, сър.
Фуин поклати глава и се доближи. Колкото повече говореше, толкова по-блестящ ставаше погледът на лилавокосия. Не знаеха какво има Фуин за споделяне, но... Наистина ли предаваше сина си по този начин?
- Сър, вечно ще съм ви благодарен - поклони му се накрая нечистокръвния. Нещо като оръжие ли бе получил току що от човека, който трябваше да защитава повече от всички останали Дарсия?
- Ще се радвам да е така. Въвете. Няма време за губене. Господарят иска да види света в сняг.
Магьосникът се усмихна някак радостно и кимна.
- Да, Муртаг... Покажи ми го, пък дори и да минем през портал и да се озовем близо до Дорадо. Искам просто да видя истинския сняг на Ним веднъж... Само веднъж.
- Тогава, Делоис... Ще го видиш!
В портал от стъкло, образуван в езеро от магия потънаха те, един след друг. Муртаг остана, накрая се обърна отново към оставащите.
- Един ден, Гил-галад. Ще те накарам да ме погледнеш с нови очи.
- Ще чакам този ден, хлапе.
- Пази се, Даедел - усмихна се Рут и вдигна ръка. Нечистокръвното дете, което Муртаг не беше очаквал да срещне тук. Лилавокосото дете, което никога не беше очаквал. Не беше сам. Никога не беше бил. Дори като нечистокръвен не бе сам. Винаги бе имало някой с него. Някой, който да го подкрепя и тук и там. С Рут бяха обсъдили много от тези теми насаме. Муртаг знаеше, че може да разчита на Рут, двамата се разбираха по-добре от очакваното.
- И пази съпруга ми - провикна се Айна до нечистокръвния и се ухили.
- Пожелавам ти да се хлъзнеш някъде - измърмори Фуин, типично за неговото облачно настроение. Лилавокосия им махна. Вече имаше път към тях. Завинаги. Малкото ключе, което бе получил, малкото ключе, което бе вече негово... Защото се числеше към тях.
- Ще изпълня заръката ви, ще се хлъзна на първото езеро отвъд, сър!
За да не чуят нищо повече от него, поне засега... Той изчезна в езеро от магия, понесъл наметало от летящи кръвожадни същества... Вълци ли бяха?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Чет Авг 13, 2009 8:19 am

- Ей, ама ние... - той рязко се обърна и видя пред себе си черната стена. - Можехме просто да минем от... Сър?
Обърна се към Магьосника объркано, за да му се облещи изненадано. Съществото от мрак блестеше от слънце. Да, явно беше избрал добре облеклото си. То отблъскваше всичката тази светлина, но него изобщо не го интересуваше, радваше се на пейзажа като малко дете, което за пръв път излиза от вкъщи. Във всичкия този сняг той стоеше на един камък и се оглеждаше наоколо, въпреки че май беше и бос. Негова си работа.
- Какви ги говориш. Исках изненада, нали ти казах? - усмихна се онзи и продължи да се оглежда невинно. - Пък и той дойде специално до тук за да те види.
- Той? - Муртаг чак сега си позволи да се огледа и ето че споменатият той се хвърли към него, за да го събори на снега.
- Глупав брат! Трябваше да вземеш мен, не Хюз. Че той трябваше да черпи!
- Да черпи? Какво имаш предвид.... Хюз!? Ти да не си имал рожден ден?
- Ами ти беше зает с някакви си ръкописи...
- Не си ме черпил!? - сега се чувстваше като у дома си. Макар ездачите да бяха само двама, които се изправяха и се опитваха да му помогнат, затънал в огромно поле сняг, това бе неговия свят. Белотата на светлината. Хавок беше дошъл чак до тук с Матасуна. Толкова ли се притесняваше за тези така наречени негови братя? Може би, може би... Успя да го измъкне от преспата като изрично забрани на Хюз да се меси заради раната му.
- Хавок... Радвам се да те видя.. - въздъхна лилавокосия, когато седнаха в кръг, докато Магьосника разглежда, а пък Делдуват се криеше намръщено зад камъка и ги гледаше. Явно се чудеше как могат да издържат на тази светлина.
- Хе, мислиш че ще се измъкнеш от мен? Рой също искаше да дойде, но нали знаеш... Не може да остави царството на Скай.
- Ти не го подирай... Ще дойде в Дорадо когато го стигнем. Ще се видим там.
- Да, Муртаг, четеш му мислите...
- Естествено, нали съм му брат. - лилавокосия се усмихна и на двамата, после въздъхна. Камина се беше настанил до тях, заедно с Лука и просто следаха ездачите докато си говореха. Хавок беше забелязъл тишината, но приемаше Лука спокойно. Новото беше... Камина ли?
- Ти не беше ли.. такова.. Йоко каза че...
- Върна ме... Той.. - кимна към Муртаг и млъкна отново. Всички ли бяха толкова мълчаливи? Камина не беше от мълчаливите, но... Е, може би още не можеше да се съвземе, понякога хората, които се връщаха бяха малко тихи от началото, докато се върнат към своя живот. Пък и Камина сега беше сам ако не се смятаха Йоко, която беше жрица и земният дух, който Муртаг лично не познаваше все още.
- Радвам се. - кимна Хавок, макар че премълча объркването си относно това защо му е на Муртаг да връща изобщо някого. Въпреки че опита да го скрие ясно се изписа на лицето му за миг, достатъчен за другите двама ездачи, за да го доловят.
- Хавок, аз съм черен господар... надявам се, че схващаш.
- Да... Вече говорих за това с Рой, въпреки че се поскарахме малко и...
- Да не би да не си говорите!? - в един глас го прекъснаха другите готови да му се нахвърлят.
- Не, не, не... Но от едно време насам доста се караме. Много е нервен и избухва за всичко независимо какво... Хората започват да се плашат за него... Страхуват се да не получи нервна криза, да се откаже по средата на всичко това. Знам че е трудно, но когато се опитвам да му помогна той после ми вика... Не било така, не било иначе... Вече не знам как и какво да направя.
Другите двама се спогледаха, после въздъхнаха.
- Знаех си, че може да се получи така. - започна Муртаг мрачно, явно спомнил си за самия себе си и царицата.
- На най-малкия винаги се пада най-тежката задача. - продължи и очилаткото.
- На всичкото отгоре Рой е непоправим гадняр, ако се стигне до заяждане.
- И много гаден с юмруците дори, ако се налага...
- Това всичкото за да ме сплашите ли го казвате?
- Обобщаваме, обощаваме... Знам защо е такъв. - Муртаг се намръщи още веднъж, после поклати глава. - Всички участвали в мелето на Последната битка долу, в тунелите, са такива по това време на годината.
- А ти си най-мрачен от всички. - подхвърли Лука с риск да си получи наказание, макар че Муртаг нищо не му каза, само го удостои с гаден поглед.
- Хавок, аз ще говоря с него, ще видим. - реши най-накрая лилавокосия, кимна и приключи разговора за себе си, защото Хавок изглеждаше доволен. После сините очи на Лисицата се спряха на червенокосото същество до камъка.
- Вие сте? - усетил, че това същество не е особено светло, реши да подходи по-внимателно с думите. Всъщност Хавок никога не беше говорил с господари, ако не се смяташе Муртаг. Рой си беше подхвърлял гадни приказки с Дарсия, но пазеше спомените от този разговор за себе си. А пък Хюз замалко да си изпроси истински бой от същия този Дарсия в царството на елфите. Червенокосият обаче в този момент не изглеждаше толкова заплашителен. Всъщност май беше объркан. Как да се представи? Истинското си име ли да използва или нещо друго?
- Делдуват, брат ми. - прекъсна объркването му Муртаг, като го погледна твърдо. Делдуват вдигна глава към него като замръзнал. След кратката спречка се отказа. Муртаг споменаваше името му пред ездача, май искаше да му покаже, че на Хавок можеше да се има доверие и че ездачът няма да каже на никого кого познава.
- Как да ви наричам, сър? - усетил какво споменава Муртаг, Хавок веднага попита за заместител на името, с което бе получил правото да назовава господаря току-що.
- Крос ще е по-добре.
- Ярост? Харесвам ми... - ухили се русокосия и кимна в разбиране, а после съвсем невинно обърна въпросително глава към чернокосия с блестящата роба, който беше свършил с огледа, седеше на камъка и се усмихваше и радваше на собствената си черна стена.
- Сър? Мисля, че вие трябва да се представите сам. - прекъсна го нетърпеливо лилавокосия и върна Магьосника към реалността. Той погледна русокосия замислено, а после разцъфна с огромна усмивка.
- Ще трябва да свикна да обръщав внимание на разговорите. Съжалявам. Магьосник ме наричат отвъд собствената ми стена, която виждаш тук, ездачо.
- Вие!? Съжалявам но... хората ви изобразя... - ездача остана с зяпнала уста, когато за един миг Магьосникът върна истинския си образ и пребледня, а после падна назад в снега. - Сега ви вярвам...
- И аз се стреснах първия път, спокойно. Той е готин. - ухили се Хюз и кимна на господаря в бяло.
- Вече съм готин? Това е добре...
- Аз предлагам да вървим през нощта. - намеси се намусено Делдуват.
- Глупчо, че как ще вървим през нощта? Казах ти че искам да разгледам света, не става през нощта... Не и през нощта... Нали ей сега правим един портал и минаваме в Дорадо...
- През портал? Мога да ви помогна. - с готовност отвърна Хавок, върнал си дар словото.
- По-добре. Вашият Рой ми се вижда доста нетърпелив човек според описанията. Да не го караме да чака... Помня като владетел само Роланд Колд... Господи какъв ездач, не мислех, че царството ще го изтърпи, но явно го е изтърпяло...
- Но той е прадядото на днешния принц!
- Нима? Сега разбирам, остаряла информация и как не. Затова Муртаг ме гледаше така странно когато го попитах какво прави Севва.
- Мислех, че е шега...
- Севва! Леле, ама вие на колко сте години? Вярно ли сте познавали Севва?!
- Естествено, момчето имаше характер... Дойде да се опитва да говори с мен, та затова му пратих Гил-галад, после не знам...
- Но Севва е третият ни владетел, преди повече от... много години....
- Хавок, няма смисъл, Магьосника помни всичко от началото на света.
- Грешка! Помня всичко от преди царството ви да стане царство. Когато бях момче хората из драконските земи още се кланяха на драконите като на божества. Елфите се криеха из горите си... Чернота нямаше... Белият ангел бе много по-стар от мен... Той ми е кръстник...
- Как въобще е възможно?
- Много неща са възможни на този свят... - той се изправи и се протегна - Та споменах Роланд Колд, защото както описвате този Рой... заприлича ми на Колд.
- Все пак Рой е Тир`ре, Тир`ре доста са обикаляли около Колд, може да има нещо.
- Как се казва момчето?
- Рой Мустанг.
- Мустанг? Сега всичко се изяснява - кимна весело Магьосника, после им кимна да вървят. Какво ли пък се беше сетил сега...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Съб Авг 15, 2009 10:56 am

- Сега е време да вървим! - подкани ги отново бяло-черното същество, като момче в снега. Дългите му черни коси се вееха твърде свободно, сякаш дете на войн, оставено в царство на белота. Изглеждаше твърде млад. Но и в своето царство като черен господар бе твърде млад за Първия.
- Мислех, че сте зли. - замислено се надигна и Хавок, за да помогне с портала.
- Но ние сме. Аз съм най-търпелив от всички, но Делдуват си е точен господар... Другите също изглеждат заплашително. Сто процента ти твърдя, че ако пожелаех да убият Муртаг, те щяха да го направят без никакви угризения на съвестта. Господарите могат да бъдат научени на търпение, когато им бъде заповядано ще убият.
- Трудно ми е да го повярвам.
- Знам. Но не ти и трябва да опознаваш никого от нас. Не е ли така?
- Да... Мисля, че да.
Двамата се завъртяха около едно достатъчно голямо място за портал, достатъчен и за дракона. Драконът в момента се лигаваше около Муртаг. Откакто бе загубил своя той обичаше да се навърта около другите, те нямаха нищо против знаейки за болката му.
Хюгес седеше на същото място, понеже явно го болеше като се изправи, не че си го признаваше. Муртаг изглеждаше доста по-замислен с всяка крачка напред.
- Успокой се, не за пръв път влизаш в нещо си тъмно.
- Но той ме очаква. Ремо... И Ним... Какво да им кажа? Как да го кажа? Хюгес, объркан съм. - замислено отвърна, докато галеше дракона по главата.
"Кажи им го както знаеш. Хавок не престава да го повтаря и на Рой. Кажи го от сърце така, както смяташ за правилно."
- Матасуна, това е за артисти, аз не съм артист.
"Не е нужно да си артист, за да повярваш на сърцето си" подсмихна се дракона и го побутна с глава. "Ти всъщност си и добър артист, нали лъжеш всички..."
- Матасуна!
Хюз се засмя заедно с дракона, да това по-скоро подобри настроението на лилавокосия, въпреки че беше все още малко странен. Е, пък и как не, с това което беше навлякъл по принуда. Приличаше на... На зло, каквото бе.
- Пък и ти дори не си виждал Ремо. Може пък да не се нуждае и от думи. - усмихнато продължи Лука, който беше наблизо.
- Е не мога да отида там и да стоя и да го гледам...
- Ремо е ангел, който задължително се нуждае от думи - отбележи Делдуват, по-намръщен от всякога - Ремо е живял сам с години. Нуждае се от човешка реч. Иначе се чувства отхвърлен.
- Казах ли ви... - мрачно обяви лилавокосия и въздъхна.
- Но също така и прилича на теб. Когато го видиш ще разбереш. - добави червенокосия и се усмихна. Знаеше, че първата му среща с Ремо беше... незабравима. Подобно същество Делдуват никога преди и никога повече не беше виждал.
- Всички така казват - въздъхна Муртаг, после се усмихна на дракона и се обърна към пустощта от сняг. Може би си мислеше за Ним. Напоследък доста мислеше за това. Наведе се и сграбчи малко сняг. В черните му ръкавици беше толкова по-невинен и бял. Толкова по-блестящ.
- За Ним ли се тревожиш? Не ме карай да се смея. Ним е твоят баща. Ти така твърдиш. Тогава изправи се пред него, за да му благодариш. Това е твърде малко за всичко, което чух да е направил. Но ти го познаваш най-добре. - Хюгес внимателно проследи с очи лилавокосия, който обиколи наоколо, после се спря.
- Тогава да вървим, какво чакаме.
- Значи все пак все още си нервен...
- Всеки човек е нервен, когато му предстои нещо голямо... или малко... Зависи от самия човек...
- Да, може и да си прав. - Муртаг помогна на ездача да се изправи и заедно с Камина го поведоха към вече готовия портал, където Хавок кимаше вече по-усмихнато на обясненията за нещо на Магьосника. Самият Магьосник се обърна към тях.
- Мислех да те оставя да се успокоиш, но май не става...
- Не, изобщо... По-добре да вървим..
- Знам, че ще се справиш.
- Вече ми го казва трети човек...
- Значи върви на добре. Хайде, момче, ти не си тъп, нали... - господарят се усмихна, кимна твърдо на Делдуват, който стана с нежелание, за да ги последва. - След малко ще застанем пред черните врати на твоя нов дом.
- Ще се опитам да стигна до там на собствените си крака.
- Дори и да си помислиш, че не можеш, сърцето ти ще те води. Гарантирам ти го. Черната ти страна желае трона на Дорадо. Само че първо трябва да спечелиш сърцето на тази кула. Ремо Дорадо те чака.
- Това ме притеснява най-много.
- Не, не бива. Ремо не е страшен. - въздържа се от друго и кимна към портала - Първо ти, господарю.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Сря Авг 19, 2009 8:46 am

- Къде се бави? - отново зададе същия въпрос мъжа, после отново въздъхна и пак седна до езерото от кристали. Да, това бе невероятно езеро. Не знаеше как се беше появило тук, никой не му беше разказвал историята. Дали беше било тук още от преди Магьосника или не? Магьосника ли беше роден от него или езерото от Магьосника? Може би по-скоро първото... Въпреки че не можеше да разбере как толкова чисто езеро може да роди тъмнината, която искаше да превземе цялата светлина. Но езерото сякаш имаше своя си мисъл и дейност. Фуин никак не беше свързан с него.
- Мина само една нощ - прекъсна го Гил-галад, който стоеше зад него. Нали се правеха на Магьосника и Делдуват? Не, всъщност вече не знаеха кой кого играе, знаеха само, че е направена магия да изглежда, че Магьосника си е тук, докато на Фуин не му писне и не си тръгне, за да я развали.
- Това е твърде много. Ти също сигурно се тревожиш...
Гил-галад поклати глава и се усмихна.
- Спокойно, господарю. Магьосника не е толкова тъп за колкото го мислиш. На мен ми липсва друго...
- Делдуват? Спомням си че се скарахте преди да тръгне.
- За което съжалявам - очилатия също приседна до водата. И двамата нямаха намерение да я докосват. Само по разрешение на Магьосника, него сега го нямаше. Когато Магьосника избереше своя наследник и ако изобщо го стореше, то езерото щеше да се подчини на някой друг... Но все още беше рано... Магьосника нямаше никакво намерение да се откаже. - Липсва ми... цигулката, която никога повече няма да се завърне.
- Смята да я подари на Даедел? За кой дявол го прави?
- За Даедел, естествено... Мисля, че е говорил с онзи ездач... Знаеш, че Делдуват преди всичко все още носи отпечатъците от наказанието... За него това е прокоба. Не може да се отърве от обезобразеното си лице. Завинаги така или иначе ще бъде свързван с глупавия Морзан. Този ездач внесе твърде огромни щети в нашето царство. Не биваше дори да го допускаме от самото начало.
- За всичко е виновна Вариаки - изръмжа ядосано бащата на Дарсия и му се прищя да хвърли едно камъче в езерото, за да се успокои. - Вариаки и глупавите й хрумки да се опълчи на съвета за... Всичко бе толкова глупаво...
- Знам... Нали и аз пострадах от всичко това. За всичко бях виновен аз. Имам предвид историята с Делдуват...
- Ще ми разкажеш ли и на мен? Не че го разказа на Муртаг. Толкова ли го мразиш?
- Нямам му доверие. За бога, Фуин, той е син на мъжа, който искаше да убие моето дете. Който искаше да унищожи сина ми, дома ми, царството ни... Всичко. Как бих могъл да му простя?
- Това е синът му, не самият Морзан. Несъмнено си забелязъл разликата. Преди всичко Даедел е... И един от нас и нещо съвсем различно. Докато Морзан беше лаком за власт, сила и слава, синът му е обучен от Хито Накамура. Нима не го помниш?
- Та Хито бе толкова млад тогава... Направихме му нещо ужасно....
- Да, унищожихме неговия дом и семейство, за да запазим твоето. Той така и не разбра. За да не разбере ли не каза на Муртаг за това?
- От части... Един невинен човек стана нашата жертва. Но винаги е било така, нали? Фуин, нашият род замира. Замира и си отива. Вече нямаме властта, която преди сме имали. За бога погледни ме! Нима един господар би могъл да говори така? Това си е напарво равносилно на самоубийство само ако бях роден малко по-рано... Малко по-рано в епохата на зло, убийства, омраза... Как е минал през всичко това Магьосника? Какво го кара да продължи....
- Всички се променихме, Гил. Мисля, че точно заради това Магьосника прие момчето тук. Иска да сложи край на битката в светлината. Иска да сложи край и никога повече да не позоли изпращането на някого там. Един вид единият от двамата господари - Даедел или Дарсия ще умре. Другият обаче ще продължи да живее. Значи все пак някой наш пратеник ще си остане там, представител на тъмнината. Така няма да има нужда да изпращаме друг. Независимо кой остане, битката за нас ще бъде приключила. Най-сетне ще имаме малко време да се осъзнаем и да разберем всъщност кое е зло и кое - добро за нашето семейство.
- Може и да си прав... Може би така е най-добре. Ще ни трябва време за да изгладим всичко. Твърде много промени се опитваме да направим, а това променя нас по начин, по който никак не сме очаквали да стане. Може би Магьосника е измислил нещо разумно, за всички ни...
- Той винаги мисли преди всичко за всички ни. Въпреки че се налага понякога... Виждаш... Да изпраща хора от собственото си семейство да се бият един срещу друг. Понякога... Може би няма друг начин... Знам, че едва ли му е много лесно, въпреки че винаги е така усмихнат... Никак не го разбирам....
- Кой би го разбрал... - Гил-галад се усмихна, после се изправи. - Дойдох да те повикам за закуска. Идваш ли?
- След малко. Мисля да помисля над това, което току-що ти казах... Мисля, че започвам да разбирам целия замисъл. Гил? Когато братята се сбият... Ти за кой ще бъдеш? Забрави омразата към Муртаг, забрави, че Дарсия е мой син... Кой ще подкрепиш ако се наложи?
- Фуин... Този сложен въпрос може да разреши само Съдбата. Не ме оприличавай на нея.
- Да... Съжалявам... Когато Магьосника се върне ще разберем дали ще успокоим кръвта, която се лее на потоци от нашето семейство... Или ще се наложи омразата, която сега витае на всякъде отново да се събуди.
- В тъмнината винаги ще има омраза, каза някога един човек.... Не съм сигурен дали Магьосника ще успее да промени това.
- Поне ще затвори вратите към белия свят и кръвта ще се лее само в нашата тъмнина. Светът не ни разбира...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Пет Окт 16, 2009 2:17 pm

- Кажи ми, приятелю... Кой е този свят?
- Това е светът на тъмнината. И болката в това сърце. Това, което ще бие в гърдите ни... Което няма да бъде разбрано никога вече.
- Ние... свободни ли сме?
- Докато съм жив ще живея по свои собствени правила. Ще живея така, както мисля за правилно и ще защитавам това, което ми е скъпо. Никога, никога не гледай назад. Ако трябва да направиш нещо, тогава гледай само напред. Завинаги. Нашата свобода е в ръцете ни. Той ще се жертва за нас. Нечистокръвния. Той пое отговорността. Чистокръвния. И със смъртта на единия ние ще започнем ново начало. Съдбата е непредсказуема.
- В това синьо небе, което е над главите ни и е черно сега... И което никога не сме виждали украсено в синьо... Там няукъде се решава животът ни. Само там могат да определят... Дали душата ни ще бъде свободна.
- Да... Животът е безкраен.
Черното небе не им отговори. Опитваха се да си отговорят на много въпроси наведнъж. Но това изобщо възможно ли беше? Може би не. Кой можеше да отговори на нещо подобно? На въпрос, който никога не беше бил зададен, а просто беше един от хиляди? Те дори не знаеха кой отговор искат да получат. Никога.
Злото винаги искаше кръв. Кръвта щеше да бъде пролята. Сега или после. Днес или утре. Синьото небе се опръскваше с кръви скръб... И това беше завинаги. Един живот си отиваше, за да живее друг. Един живот, след него друг. Завинаги.
Небето е недостижимо. Никой не може да предскаже бъдещето, което небето му вещае. Небето е неразгадимо. То е твърде високо от нас и твърде далечно. Небето... свобода.
Ездачите, които летяха с драконите си на небето се чувстваха свободни. Там движенията ти са толкова леки и свободни. И никой не може да те настигне под звездите, които ще те пазят.
Ангелите бяха родени в небето. Те живееха там завинаги. Тяхната магия е толкова свободна. Смехът им... Смехът....
Господарят бе роден в най-тъмната дупка на този свят. В най-голямото зло. Имаше ли той свободата? Имаше ли място за светлината на тази свобода в този живот, който не принадлежеше сякаш на този свят и на тази душа? Душата на земята... И господарят изобщо имаше ли правото да се нарече човек като другите? Те не знаеха отговора. Това ги притесняваше. Как да действаха тогава? Как да се движеха напред? Какво трябваше да ги води?
Младият нечистокръвен Рут стоеше пред дърветата и гледаше розовите им листенца, които се ронеха по черния сняг на нощта. Той беше нечистокръвен, спасен по някакво чудо и останал завинаги тук. След като не беше чистокръвен... имаше ли правото да се нарича човек? И да живее с другите и да се радва? Кой беше неговият път?
Звездите, които бяха невидими за него... можеха ли да се появят пред очите му, щеше ли да оцелее в светлината? Всеки нечистокръвен имаше правото да живее в светлината... Те можеха да оцелеят в светлината, но не знаеха как да постъпват....
Кой беше пътят на господаря? Черен ли беше или бял? Черен, разбира се... Но през всички тези години... не беше ли станал бял?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Съб Окт 31, 2009 2:56 pm

Тя падна на черната земя, която сякаш възнегодува и черния сняг се отдръпна рязко от нея. Тревите се свиха и изчезнаха. Небето потъмня недоволно, но той беше тук... Щом той беше тук, всичко щеше да бъде наред. Нали?
- Времето ти отдавна мина - спокоиноят му глас се завърна по тези земи. Магьосникът свали обувките си и стъпи по огледалната повърхност на езерото, сякаш за да го поздрави отново. Езерото сякаш замръзваше под краката му и силата му се завръщаше, отново просветваше и проблясваше както преди... Както винаги. Той разпери ръце с онази си странна усмивка и върна истинския си вид. Сивокожият странен господар с тъмно-лилавите си коси... И същите онези дяволски златни очи. Чернотата го обгърна и го направи господар. Той беше първият, той беше техен водач. И този водач се обърна към досегашната негова съперничка. Но тя вече не беше силна както преди. Нейният род замираше. Видя как Фуин се приближава като фурия. Толкова ядосан никога не го беше виждал. Златните му очи святкаха ужасно изпод онази качулка. Да, той мразеше Вариаки. Другите също. Те всички мразеха... Дали някога щеше да укроти яда им? Никога не можеше да знае човек, нали?
Той не беше човек. Те също не бяха. Те бяха създания на мрака. Той си спомняше отдавна как светлината ги гонеше още от далеч. И тук живееха вече. Не бяха хора. Бяха различни заради магията на своята омраза. Те можеха силно да мразят... и силно да обичат. А когато обичта се заменеше с гняв нищо нямаше да ги спре. Много от тях бяха изпитвали това преди... Да, бяха.
- Фуин... Спри... - тихо махна към него с ръка, неговите плавни движения, толкова объркващи и каращи другите да настръхват от страх. Незнаен страх, но пред какво? Наследникът му спря, но продължи да се взира във Вариаки, която сега се изправяше пред ужасния поглед на сина си, Делдуват.
- Тя... Това чудовище... Трябва да умре! - не се въздържа накрая красивият, и дръпна качулката си. Златните му очи като искрици подпалваха онзи почти забравен гняв от преди много време. Фуин я мразеше. Да... Винаги щеше да я мрази. Те всички мразеха.
- Знам, че това е желанието на всички ви - спокойно отвърна Магьосникът, после се обърна отново с гръб и се усмихна на чернотата около себе си. Неговото дело, което можеше да го пази от красотата и светлината на външния свят. Не му трябваше светлина в чернотата. Той беше създаден от нея и ангелска ръка го беше приела на този свят. Значи имаше правото да живее. И беше избрал сам красотата на нощта, вечното тяхно царство. Тук се чувстваха себе си. - И сте прави. Тя съгреши... Много... Дори своите закони пристъпи.
- Тя излъга всички ни. Тя ни мрази. Как да я пощадим? - онзи силен и невъздържан глас на Делдуват отново се върна. Колко отдавна не беше повишавал тон на никого. На съвсем никого. Някога се бешекарал на Гил-галад. Тогава беше от загриженост. Сега мразеше. Колко различен можеше да бъде един господар. Колко лица можеше да има в една душа... Толкова много.
- Някои от нейния род не почитат и мен. Това не значи, че трябва да ги убием.
- Тя ни учи на зло! Тя не знае кое е правилно и кое - не. Толкова се оплете в паяжините си, че... - Фуин понечи да пристъпи близо до езерото, но то го отблъсна. Никой не можеше да го докосне без разрешението на господаря му.
- Знам, Фуин Феа. Добре знам това. Не мога да желая милост за нея, Фуин. Ти го знаеш, Делдуват. Затова смятам... - той протегна едра ръка и сякаш хвана нещо във въздуха. После тропна с него по повърхността на езерото. Беше копие. Копието, с което той щеше да осъди една вещица, която бе пристъпила законите, замислени дори за нея.
- Вариаки Моуси... Вариаки Ереб Моуси... - Магьосникът се усмихна на смразяващия й поглед. Той беше недосегаем дори за нея, когато имаше все още могъщество. Но сега беше просто една старица. Стисна копието си по-здраво, надяваше се да отсъди добре и честно. - Дъще на Ереб... Израснала в Черните села, двореца на морето. Помня как дойде при мен и какво ми каза. И помня, вещицо, защо те наричаме Вариаки. Учителят ти, твоят баща... Ереб... Се гордееше с злото. Да, той бе първият господар, първият, човек като теб. Но ти имаш друго име, нали? Име, което аз ти дадох като законен кръстник на всички господари. Ешалион Нощ... Ти погуби мнозина. Погуби ги без капка жал. Но аз не се намесих в това. Ти погуби своя брат, Хю Моуси... И аз пак не се намесих. Тук, около теб сега виждаш двама господари, Ешалион. Единият, Делдуват, Ужасът от отровния мрак... Етвой наследник... И него посочвам за твой истински съдник. Нека отсъди какво трябва да получиш заради всичките му погубени братя и сестри, независимо дали са чистокръвни или не. Заради всичката злоба, с която обгради децата си и им даде смисъл да живеят... в ужаса. Знам, това е господарят... Но господарите не заслужават точно това... Но ти не разбираш. Фуин Феа, Мрачен дух... Теб те посочвам за съдник за всички, които загинаха от нейната ръка. Независимо от кой род са... Двамата отсъдете как е добре да я накажете. Днес и тук ви давам това право след толкова много години. Сега край. Вървете... И правете това, което смятате за правилно. Късмет.
Тъмнината на езерото го скри и изолира от писъците и шума. Остана в прекрасната нощ на нишки от белота. Беше изпаднал в транс... Да, сега Талион Серег го гледаше с онова весело изражение, което така добре имитираше приживе. Веселост, зад която болеше.
- Добре ли постъпих, Талион?
Червенокосият продължи да се усмихва още за кратко.
- Ереб бе и твой учител.
- Да, Ереб бе страшилище, което трудно се забравя... И аз все още вярвам в някои от съветите му. Но кажи ми, Силна кръв... Добре постъпих, когато оставих сина ти да съди заради теб, нали?
- Всички сме ти благодарни. Мъртвите. Вариаки най-сетне ще си получи заслуженото... За бога, най-сетне сред толкова години скръб... Сега чернотата може би ще има друг шанс... Нещо друго...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Нед Ное 15, 2009 10:01 pm

- Имахме ли право да я убиваме? - тихият глас на Делдуват се обърна към вечно спокойното езеро. Езерото, през което той сам виждаше безброй светове. Такива, каквито можеха да бъдат... ако някога не беше бил прокълнат, ако някога... бе живял така, както трябваше. Беше загубил този свят. Беше загубил пътя нататък. Сега вече имаше нов път. Неговият път.
Канда се появи до него и също се загледа в езерото, което просветваше ярко, а в неговите очи играеше с безброй красиви цветове.
- Щом Магьосника е казал - значи е правилно.
- Мъдро. Не, аз не изпитвам никакво съжаление. Това е правилно за нас, които страдахме. Не се нуждаем повече от нея в тоя свят. Това бе краят. Сега Черните села ще бъдат дадени на най-заслужилия.
- Няма да сте вие.
- Нека бъде дори Фуин-сама, ако трябва. Не в нейните ръце. Злата вещица си отиде. Това зло вече не върши работа. Идва време за по-различното. Ние също трябва да се променим.
Той нахлупи на главата си голямата шапка, която скриваше наполовина обезобразеното му лице и настъпи тишина. Нито звук в черния свят, който притежаваха те... А после задуха вятърът. Черният вятър на Мрачния Юг, на езерото от магия. Червенокосият вдигна гордо глава и се загледа в черното небе.
- Нашият свят... би завладял света. Но всъщност го владее, нали? Владее го всяка вечер. Всяка вечер, когато е тъмно. Нощта е прекрасна. Тя, която е нашето владение и смисъл. Ако някога загубим... Дали ще се задоволим с това да управляваме тази нощ... Само нощта...
- Ако Съдбата ни позволи... който и да оцелее.
Двамата се обърнаха към високия замък и се загледаха към най-високата му кула. Нищо не светеше сега, нито блясък. Замъкът, който блокче по блокче бе построил Магьосника сам, както Ремо Дорадо бе построил своята кула. За какво се бяха трудили те двамата? Може би за да могат сами да живеят в мир, далеч от онези, които не ги разбират... но бяха сбъркали... Нещата винаги се променяха. Замъците обаче - никак.
- Магьосника... имаше някакъв план за момчето. За Даедел. Чудя се какъв ли е... - промълви Делдуват, но без капка любопитство. Каквото и да беше, не беше приятно. Щеше да умре. Даедел... или Дарсия... Един от двамата щеше да напусне този свят на вечна битка. Това зависеше от тях. Какво... какво можеше да ги свързва? На пръв поглед нищо... те се мразеха... Злото и различното нямаха място на този свят по едно и също време. И той го знаеше най-добре... Делдуват.
- Магьосника винаги измисля нещо за всеки, за да може той да живее както винаги е правил. Вашето име, Ужас от отровния мрак... ви коства лицето и силата наполовина... Но той ви даде сили и ви остави жив.
- Магьосника е хитър като лисица. Добър и същевременно дяволски зъл зад маската. Страшен... и прекрасен. Няма точно описание за него. Никога.
- Винаги в живота ще има някой, от който трябва да се боиш.
- За да има срещу кой страх да се бориш. Добре знам това. Той, Муртаг... Даедел... Ще пристъпи дори в Ада, за да преследва своята цел... да победи или загуби. Въпреки, че загуби душата и сърцето си. За него остана само злата му душа. Всички са с него, но той ще бъде сам. Магьосника го изостави... И го остави само като празна черупка. Наистина ли има силата да продължи? Да продължи напред... и отново да се върне.
- Той... може. Това дете е силно - Канда доволно стисна жезъла си и погледна към черната земя - Лука, магьосникът му... доста е добър. Не го очаквах... За нечистокръвен...
- Един ден нечистокръвните ще поведат рода... Наследници на нечистокръвния Велик - прекъсна ги Магьосника, който пристъпи към тях от нищото в тъмнината, бос както обикновено около езерото и се загледа в същите кристални вълни. На него те му казваха всичко. - Вярвайте в хората, независимо какви са. Сърцата им винаги са по-силни от това, което е на пръв поглед. Веднъж те прогониха едно малко беззащитно дете от дома му. Това бях аз. Те не се страхуват, докато не дойде денят на сетния им час... Те са по-илни, отколкото смятаме... Те побеждават... ще победят и страха.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Нед Дек 20, 2009 1:17 pm

~~~
Случи се много отдавна. Много отдавна и далеч от тук. Защо ли тази история още се пазеше в сърцето на мрака? Може би защото предвиденото от един цар се беше сбъднало. Може би защото той беше знаел още тогава... че всичко някога ще се промени, а него нямаше да го има.
В книгата с дебели корици, която господарите не отваряха често и тя стоеше прашна на горния рафт. В книгата, която само Магьосникът докосваше, когато в нощните дебри се чувстваше спокоен до своето езеро... На една от страниците, изпъстрени с безброй рисунки... една от тях бе по-различната. История за цар, който бе предвидил... цялото бъдеще. Дали, наистина, дали...
Черно бялата картина оживяваше, щом Магьосникът зачетеше тази книга. Човек в невероятно черното облекло, което го топлеше от зимата навън. Чонек, чийто черни коси се сплитаха странно в прическа, която една жена разресваше. Човек, който се излежаваше на малък диван с чаша вино в ръка. Той имаше осанка, която доказваше, че не е точно... обикновен богаташ. Всъщност дори не приличаше на богаташ, но жената в прелестно блестящата си рокля беше... важна. Поне така можеше да си помисли човек. Той... имаше животинско зелени очи. Котешки очи. Очи, които можеха да бъдат тъй студени. Значи все пак не беше обикновен. Той бе вече мъртъв отдавна. Някога го бяха наричали... Роланд. Роланд Колд Гондорски, дядо на Арвен. Той, който преди толкова много време бе властвал над тази земя.
Наистина различен бе Роланд. Наистина твърде различен, но ясно различим от останалите ездачи. Той, който имаше подобни черни коси и същите зелени очи, които се предаваха в наследство от много, много време. Някога тогава в зимата на своето царство, той бе отново неспокоен. Студените му очи гледаха и пронизваха виното, което не бе и докоснал. Гледаше през чашата от кръв към светлината до прозорците. Жената зад него не казваше нищо. Знаеше, че той е притеснен, но никой, никой не знаеше защо. Пък и не можеха да го питат. Роланд никога не отговаряше на въпроси, освен на тези на жена си. Всъщност, той дори рядко говореше на друг освен на нея. Той бе твърде студен и жесток, но в същото време... за онова време те го почитаха истински.
- Какво си се загледал към светлината така? Липсва ти слънцето? - жена му бе прекрасна жена. Той я обичаше не само, защото бе прекрасна. Тя, която бе го измъкнала от хватката на смъртта, от една Тир`ре, която някога щеше да го погуби. И той се усмихна единствено на нея.
- Мисля си. Мисля си за нашето царство - отвърна с тихия си напевен глас, който подаряваше само на нея. Обикновено често се караше. Вечер обаче просто не му оставаха сили да повишава глас.
- Драконите са здрави, мъжете ни също. Жените се радват, децата лудуват. Имаме предостатъчно провизии... Всичко, от което се нуждаем. - тя седна на пода до дивана и му се усмихна. Тя бе още твърде млада, а той се чувстваше така стар. Но това не беше проблемът, сега нямаше значение, защото тя бе по-силна от другите.
- Какво ще стане, ако провизиите ни свършат?
- Няма такава опасност, съпруже.
- Ти винаги знаеш, как да не ти се довери човек...
Той кимна на жената, която го решеше да се отдалечи и се изправи, като посочи на жена си мястото до себе си. Но отново не изглеждаше по-добре.
- Какво още да направя, за да се усмихнеш?
- В дневната светлина на светлия слънчев ден. В дневната светлина на прекрасния ден... Той ще дойде още по-черен от гнева студен. Той, който потъна окървавен в реките, които сам напои с...
- Роланд... Успокой се. - зелените очи на царя бяха се превърнали в светещи петенца, които се отразяваха в огледалната повърхност на огледалното питие.
- Извинявай, но не знам какво говоря. Знам, че ще бъда... някога прав. Как е детето? - той я посочи, в опит да промени темата, но не изглеждаше убедителен. Тази нощ в тъмнината, тревогата му бе много по-силна.
- Ние победихме черния господар. Фуин Феа бе отведен обратно в тъмнината. Никога повече няма да се върне. Роланд, забрави мрака и ужаса. Сега всичко е наред.
- Аз предчуствам няколко войни, мила моя. Чувствам, че нещо лошо ще се случи с детето, което носиш. Но няма да умре. А после неговото дете ще се върне със слава и чест на трона... А следващият владетел ще плува в сълзи. Чувствам битка по-голяма от всичко, което заедно преживяхме с теб. Чувствам смъртта на хората, които ние защитаваме. Не знам.. Не знам какво да правя.
- Очите ти светят странно.
- Да. В лятото на нашите мечти, той ще крачи из полята. По-силен от най-силните зими, но топъл като вечното море. Грация, която никой друг не би могъл да имитира. Грация, по-бърз от всички нас, но равен на елфите ще бъде той. По-топъл от баща си и по-добър с всички тях... Това ще му коства трона.
- Плашиш ме.
- Тя, която има глас по-силен от най-страховития рев на дракона. Драконско сърце в крехкото тяло на момиче. Момиче, с меч в ръка, по-смело от най-смелата принцеса на нашето време. Тя, израстваща с момчетата. Тя, която не се бои от тях. Тя, която винаги ще се стреми... към добро, но няма да го има никога.
- Роланд, добре ли си?
- При единия ще се появят много знаменити герои. При единия ще властват и те. Там ще има предателство и срам и гонение... И Сянката ще дойде пак. При мъжа, по-светъл от слънце в тихия ден. При мъжа, който ще бъде... нашият син.
- Син? Все още е рано да разберем дали е момче!
- Чух... Глас, който не познавам. Някой ден... съм сигурен, че това ще се случи. Всичкия този ужас, съпроводен от черните тихи стъпки на нощта. Аз зная... че черния род още съществува.
Той бе познал. Той знаеше добре... Той, който бе само владетел, знаеше най-добре. Той, който позна сина си още преди да го види на белия свят. Момчето, по-светло и ярко от слънцето в небето. Детето, което нямаше равно на себе си в бягането и в грацията, където само елфите можеха да му съперничат. Грациан? И защо за бога дори се казваше така... Роланд бе познал обаче за сянката, която го настигаше, владетелят, по-силен от слънце, неговия син. Позна предателството в лицето на Клетвопрестъпниците, позна ужасния убиец на Юга. Те всички бяха родени в годините на крайната зима и вечното лято... Беше познал за дъщерята, по-смела от всяка тяхна принцеса. Детето, израснало само без баща. Момичето, израснало сред момчета. Арвен. И отново черната сянка, която винаги вървеше до тях.
Може би бе познал, защото друг бе шепнел думи в тъмнината. Ии знаеше, че всичко някога се повтаря. Че двете вървят ръка за ръка - светлината и тъмнината...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Сря Дек 30, 2009 10:22 am

~~~
Делдуват вървеше бавно по стълбите за надолу. Отиваше дълбоко, дълбоко под земята, където малцина оцеляваха, а малцина си оставаха същите. Килиите на чернотата бяха пълни със скръб и магия, хиляди се бяха предали там. Малко бяха устояли на натиска на чернотата и продължаваха да се борят. Сега, докато Делдуват слизаше надолу, чернотата и злото се отдръпваха. Хората долу сигурно вече го бяха усетили. В безкрайната тъмнина, те бяха свикнали отдавна с всичко, което ги заобикаля. Господарят с маската вече дишаше тежко, въпреки че стъпалата бяха малко. Не беше слизал надолу от много, много години. Никой господар не обичаше да слиза долу, главно защото затваряше долу предатели и хора, които бяха твърде силни в светлината, за да може да ги победи в един момент. Чакаха ги да се пречупят, но не можеха. Затова Магьосника бе си променил мнението за един определен човек и сега искаше да поговори с него.
Червенокосият най-сетне се озова пред една от многото малки килии. Никой от другите не издаде и звук. Те си мълчаха винаги, пък и сигурно повечето вече бяха мъртви. Само че господарите бяха сигурни, че това същество, което искаха да изведат... не беше мъртво. Естествено, затворниците получаваха вода и храна, но заради тъмнината и злото, рядко успяваха да оцелеят и с нея.
Клетката бе също тъй мрачна както и останалите. Човекът вътре се различаваше по-лесно от другите, защото изглежда бе рус. Или преди беше бил. От много години косатаму бе скрита под облак мръсотия, а той продължаваше да е все така упорит. Вдигна глава, когато усети, че Делдуват го гледа. Ледено прекрасните му, бистри като водите очи, се впериха в господаряи го огледаха критично. Затворникът никога не го беше виждал. Делдуват си пое въздух и свали маската от едната част на лицето си. Съществото трепна, загледано в лилавото прокълнато око на господаря.
- Казвам се Делдуват, Ужас от отровния мрак. Магьосникът ме изпрати за теб.
Последва кратка тишина, а после затворникът се размърда. Дори имаше силата да върви все още. Делдуват оцени това, съществото беше силно.
- Крайно време беше - повя гласът му, топъл като вятъра, който никога не вееше тук. Червенокосият кимна, отново закри лицето си и извади ключа от клетката.

Магьосникът седеше сам до огромната кръгла маса, другите ги нямаше сега, пък и не беше нужно. Беше казал на Делдуват да се погрижи за затворника, но не му беше казал кой всъщност е този затворник. Сега се усмихваше ведро и чакаше съществото да проима сили, за да се срещнат. Знаеше много отдавна, че затворникът е достатъчно силен, за да издържи всичкит тези години въпреки загубите си. Знаеше, че ще се оправи за нула време. И подозираше какъв ще е изходът от техния разговор. Просто бе длъжен да го проведе.
- Сър, затворникът ви изяде цяла планина припаси! И желае баня - прислужникът изглеждаше шашат, което означаваше, че затворникът бе изял и много повече. Даваха им храна, а като излизаха малцина, искаха още. Странно, сигурно магията долу ги притискаше повече от тази горе.
- Естествено, приготви я. - усмихна се сивокожият и кръстоса крака, за още търпение.

След доста чакане, в което дори бе прочел половината си книга, Магьосникът вдигна глава към вратата, защото бе усетил белотата на затворника да се приближава. Остави книгата и кръстоса ръце в чакане. Прислужникът отвори вратата и се поклони.
- Затворникът, сър.
- Пусни го и излез. Трябва да поговоря с него.
Бялото същество влезе без дори да трепне. Да, беше достатъчно смел, за да го мислят дори за луд. По тази логика дори Хюгес, онзи ездач, трябваше да е луд. Сега, когато вече не беше долу съществото бе по-прекрасно. Не можеше да се определи дали е млад или стар, но гордата му оснка извикваше уважение в повечето хора. Беше облечен в тежко сиво, което отиваше, вероятно, на очите му. Бистри като най-бистрия поток, като Езерото на Магьосника. Магьосника познаваше единствено езерото, толкова чисто и прекрасно. Затворникът бе запазил прекрасно белите си коси незасегнати от злото долу. Той беше се ордил белокос, може би рус, но отиваше към бяло. И да... Той беше типичен елф.
Магьосникът му посочи стола до себе си без да се притеснява от оръжието, което елфът стискаше в ръка. Сигурно така се чувстваше по-сигурен. Елфът кимна и се настани удобно там.
- Нещо за пиене?
- Вече ми дадоха. - дори гласа си беше запазил, ведър и спокоен, вятър в тишината, който бе непознат за чернотата на Магьсоника.
- Войната им вече свърши. Но аз имам да те питам нещо друго. После ще реша дали можеш да си отидеш.
- Питайте. Чаках въпроса ви от много години. - дори не прояви изненада, когато чу за войната. Наистина се владееше прекрасно. Магьосникът се усмихна одобрително.
- Новият черен господар в светлината се нарича Дарсия. Чудех се кой да му пратя като верен помощник. Какво ще кажеш?
- Не съм роб на никого, само на вятъра.
- Елфите обичат да го казват. Или поне тези, с които съм говорил. Какво означава това?
- Означава, че мога да се подчинявам само на тези, които ме водят... другите владетели не ме интересуват. Най-малко черния господар.
- Ти си бил учител. Децата ти не са възприели този урок, така ли?
- За жалост...
- Отказваш да работиш за черния господар, така ли?
- Вече чухте отговора ми, няма да размислям. - Магьосникът го изгледа замислено, а елфа съвсем леко се напрегна, дори можеше и да не се забележи, ако Магьосника не ппредполагаше, че ще го направи. После се засмя, а това накара елфа да се напрегне още повече.
- Извинявай, извинявай... Просто бях предположил, че разговорът ни ще протече така... Много жалко, но само за мен. Все пак вярвах, че един елф не може да се пречупи и за сто години дори. Благодаря ти, че потвърди тази ми теория, Оромис.
Оромис Елда се успокои отново, дори се усмихна. Да, той беше затворен тук от много, много години. Мнозина бяха затворени под стените на черния замък.
- Вярвах, че знаеш какво говориш, Делоис. Кой от учениците ми е оцелял?
- Двама. Единият не го познавам. Другият е Морзан Клетвопрестъпника.
- Морзан? Видях лицето му зад маската на един от твоите наследници. Това не значи ли, че е мъртъв?
- О, не. Това е проклятие от Вариаки. Няма значение. Оромис, можеш да се върнеш в светлината. - Магьосникът се изправи и потъна в тъмнината някъде зад себе си. - След като си безполезен за мен, а да убия най-дълго издържалия човек в затвора ми е престъпление, върви си. Върви си.
- Променил си се.
- За добро или зло. Всички се променяме. Не губи време. Светът те очаква.
Елфът остана сам, замислено за миг, после кимна на чернотата, където вече нямаше никого и се изправи. Не беше тичал отдавна, но скоро щеше да си бъде у дома... Или където и да беше неговия дом.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Чет Яну 21, 2010 4:53 pm

~~~
Във вечно прекрасната нощ, където само вездите можеха да дадат светлината, а луната бе по-ярка от всеки друг път. Там, където имаше зло, но имаше и частичка загриженост, където бе студено и топло, където... Където бе по-различно от целия този свят. Той живееше там. Нали? Всички те, черните хора, живееха там.
Магьосникът отвори очи. Топлите му, или пък студени, златни очи се впериха в нищото. Лежеше на малкия диван и подпираше главата си с ръка, уж четеше, но по-скоро май че не. Усмихваше се, студено или топло, зависи кой го гледаше... И просто се усмихваше на образа, видян много далеч от тук. Много, много далеч.
- Господарю? - Рут Руин спря да пише и вдигна глава въпросително. Магьосникът изглеждаше леко притеснен, или пък загрижен... може би беше просто отнесен. Рут не обичаше отнесени хора в библиотеката, която му бяха поверили. Поне това, като последен нечистокръвен в тъмнината, можеше да върши добре и се справяше прекрасно. Магьосникът вдигна поглед към него и му се усмихна.
- Чудех се за нещо, Руин. Кажи ми... как те наричат в светлината?
- Нямам име в светлината. Но не това е въпросът ви, нали? Кажете ми направо, сър, какво искате да ме попитате?
- Дали... научи Даедел на всичко, което трябваше?
- Муртаг Моуси, Даедел Раун, премина моето обучение успешно. Въпреки, че е по-голям от мен с няколко години, той успешно успя да се представи като мой ученик. И е прекрасен в това отношение. Никога не ми възрази, изказваше своето мнение точно на мястото си. Той е много умен господар, сър. Мисля, че е нещо изключително точно както и чичо му е.
- Чичо му... - да, чичо му, ах този чичо. Магьосникът можеше и да се страхува малко от него. Не, не заради мястото си. Страхуваше се един ден като му даде силата и мощта над цялата чернота, Фуин Феа да не се провали. Беше твърде голяма отговорност. Фуин бе най-красивият им господар. Фуин беше... най-прекрасното същество, което Магьосникът познаваше. - Чичо му е изключително същество, Руин. Другата Майка... тя знае как да обучава децата си. Не е като Вариаки... Никога не е била.
Рут остави писалката си и се облегна назад замечтано. Баща му беше един от синовете на Другата Майка. Самият Рут беше я виждал само веднъж през живота си, но тя не таеше зло към него, не искаше да го убие. Именно затова бе толкова различна от Вариаки. Той беше един от наследниците й, но не получаваше нищо. Бе просто нечистокръвен, не трябваше да се бори с нищо друго. Бе дал на Муртаг шанс да бъдесебе си така, както знаеше. И двамата бяха нечистокръвни и двамата знаеха какво е... Те имаха друга роля в този свят, изглежда.
- Чудя се... какво ли е сторил Делдуват с обучението му...
- О, сър. - Рут се усмихна леко, като си спомни дългите часове, в които беше наблюдавал двамата братя. Делдуват и Муртаг изобщо не си приличаха. Докато между Муртаг и Дарсия можеше да се направи някаква връзка, но между лилавокосия и Делдуват нямаше никаква... с изключение на прокълнатата част на Делдуват, разбира се. - Беше прекрасно забавление. Но Делдуват изпълни работата си съвестно. Муртаг доста му противоречеше, но се разбираха накрая. Двамата са много различни по характер, беше трудно... Но Делдуват превърна брат си в... доста уверен господар, бих казал. Фуин Феа даде всичко от себе си, за да го научи как да се държи и как да се бие, как да говори и така нататък, знаете. Там пък Муртаг дори не гъкваше... страшно си е да предизвикаш Фуин.
Магьосникът се засмя, но се съгласи. Значи хората му бяха дали най-доброто от себе си. Тряваше да са успели. Това, което следеше, му харесваше. Муртаг беше господар... независимо от всичко. Да, беше ездачът...
- Пако.... - промълви после замислен върху черното лисиче, което спеше в кошницата на младия господар. Рут реагира странно, но успя да го скрие бързо. Да, добре се беше научил и той... да крие емоциите си, трябваше му повече практика
- Пако е име на лисица сър... доколкото си спомням... Не е идвала насам. Мъжка лисица с черна козина, родена без да знаем кой е господарят й. - черните господари наблюдаваха черните лисици. Знаеха къде живеят и кога се раждат нови. Черните лисици бяха странни същества. Те бяха спътници на господарите през живота им, техни пазители и приятели, техни съветници и защитници, едни от най-добрите им спътници в живота. За всеки господар, независимо какъв винаги имаше лисица. Но не всеки господар получаваше лисица. Лисиците бяха дар на уважение. Те означаваха увереност и сила - щом господарят можеше да притежава лисица, то той беше силен и достоен за този най-верен спътник в живота. Магьосникът най-често решаваше дали някой е достоен за този спътник. Лисиците бяха трудни за отглеждане, но верни до гроб на своя единствен господар. Веднъж избрали господаря, те нямаха нищо против да го следват през целия му живот, завинаги. Магьосникът беше дал малкото рошаво черно лисиче на Оромис, преди той да тръгне. Оромис имаше за задачата да го предаде на Муртаг. Изглежда черната лисица беше решила, че Муртаг е достоен. Това беше добре.
- Запиши си го... Пако е черната лисица на Даедел Раун от тук насетне... Завинаги.
-Това е страхотно! Как решихте, че я заслужава? Пако беше много своенравна лисица... Доста прилича на Муртаг, нали?
- Разбира се... Лисиците приличат на господарите. Матилда, лисицата на Дарсия, е същата хитруша като него... Красиво същество, но кърваво и отмъстително... Също по този начин Пако е лисицата, която ще прилича на господаря, за който е роден.
- Какво става с лисиците, чийто господари не са ги заслужили? Фуин Феа бе изпратен в светлината и лисица се роди за него, но... той никога не я получи.
- Тези лисици са свободни...
- Пако.... - Рут се усмихна, вероятно беше виждал малкото лисиче, което едвам припкаше в снега. Пако, който бе черен като нощта, ноочите му светеха с вечно новият пламък на надеждата. Също като нечии други. - Ще го впиша в списъците.
- Благодаря ти... Мисля някой ден да посетя Муртаг отново... в Дорадо. Трябва да му дам благосовия, изглежда... Малко трудно му върви иначе с чувствата.
- Така ли? Ще му предадете ли много поздрави от мен?
- О, ти ще си ги предадеш сам. Този път, напук на Делдуват и Гил-галад... ще взема теб със себе си. - Рут го изгледа с разширени очи, после се усмихна широко, кимна и се зае още по-старателно с работата си. Май това му хареса, пък и се успокои,че Фуин няма да излиза засега. Някога бе имал проблеми с белотата и Дорадо и не смееше да се появява там отново... Някой ден, когато дойдеше времето... щеше да успее да излезе отново... За една последна битка.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Сря Фев 03, 2010 6:09 pm

~~~
Фуин Феа гледаше към тъмното небе, където нямаше звезди изпод голямата си шапка. Прекрасния принц на тъмнината още си спомняше за звездите на онзи свят, който никога не бе бил негов, но той също го беше искал.
Когато се беше срещнал с племенника си, бе изпитал някаква странна завист. Защо това момче, родено тъмнината, можеше да живее свободно под звездното небе, а на него му беше забрането? Той беше най-прекрасният и най-красивият, силен господар на нощта. Беше прекият наследник на Магьосника... Защо не можеше да има всичко също както Магьосника го имаше... Фуин чувстваше празнотата на тъмнината по по-различен начин.
Изправи се, висок и прекрасен, той крачеше до брега на това езеро от много, много време. В тъмнината бе неговият вечен дом и нямаше място в светлината. Магьосникът бе отказал да го вземе там. Защо? Какво толкова щеше да го соплети отново? Някога бе управлявал Дорадо с ръка, по-черна от ръката на всеки един до тогава. Само поради факта, че Дорадо се намираше на територията на ездачите, той беше свален от трона му. Но да, Магьсоника беше прав и въпреки, че бе просто господар, Фуин го съзнаваше. Ремо не бе неговият ангел, Ремо не беше неговият помощник. Този, който можеше да му помогне и да го води. Просто не беше роден за него. Не беше нужно да възлага само сила върху този ангел. Ангелът така и не му се беше доверил. Щом строителят не ти се доверява... как всъщност можеш да постигнеш нещо изобщо? Да, не можеше...
- Сам ли си? - Делдуват бе много по-млад от него, но се отнасяше с приятелски тон, когато Магьосникът не беше наоколо даго наблюдава. Нормално Фуин обичаше да му се кара, но сега явно не беше на настроение.
- И да съм, какво?
- О, не, аз не исках да... те притеснявам. - стоеше от другата страна на езерото. Господарят с маската и червените коси. Това момче бе доста добър пример за истинския гняв на чернотата. Точно поради тази причина, въпреки че бе прокълнат, бе и доста ценен. С няколко крачки се озова до Фуин и се усмихна с половината си лице, докато другата остана безизразна с тази застинала маска. - Да се оттегля ли?
- Не, остани. Не ми пречиш. - вярно беше, Делдуват бе единствения, който Фуин понасяше с часове, освен Магьосника, разбира се... и Муртаг. Просто Делдуват, като брат на Муртаг и отчасти на Дарсия, бе едно по-пораснало копие на последния. Дарсия обаче мразеше всички, докато Делдуват го беше грижа за Гил-галад, другия господар, който Магьосника бе прибрал при себе си. - Как е Талион?
Господарите често нямаха какво да обсъдят, освен поредното убийство или поход на някой срещу друг. Затова си говореха с мъртвите за неща, които не знаеха, но трябваше на всяка цена да научат. Мъртвите, които ги водеха през мъртвото царство и им позволяваха да съживяват, бяха една част от малкото им приятели.
- Добре е, мисля... доколкото един мъртъв може да е добре. Любопитен и нахален както обикновено. Казва, че Даедел се справя все по-добре.
- Това е добре да се чува. Затова ли Магьосникът отиде да го види?
- Господарят мисли, че му трябват още няколко малки разрешения. Все още не е застанал напълно на позицията си. Някои ограничения го възпират. Отиде изрично да му позволи. Сещаш се, ставаше въпрос за това и тук.
- Наследниците? Не мисля, че Муртаг ще има такива. - Фуин дори не си помисли, че е възможно. Та Муртаг бе достатъчнто странен и без да си го мисли... никоя не би го обикнала.
- Има един възможен наследник- Делдуват обаче го спомена малко несигурно.
- Например? - на Фуин пък му стана забавно. Да бе, Муртаг с наследник... освен ако не дадеше на Ремо правата да водичернотата, което Ремо правеше от години и без господар.
- Някакво момиченце... но не е негово... мисля ,че дори не я бива. Подочух, че май била светла.
- Значи е невъзможно! Тъмнина трябва, Дел-чан, не светлина. Това е просто негова прищявка, остави го. Тъмните наследници са опасни същества... момичето едва ли ще бъде част от всичко това. Просто слабост.
- Или сила... никога не знаеш, може би светлината в нечистокръвния също има власт над сърцето.
- Сигурно си прав... Но все пак не вярвам Магьосника да отиде там заради някакво си светло момиче... и да вземе Рут Руин със себе си.
- Значи има нещо, което не бива да знаем... когато ти станеш върховния ни водач, тогава ще е твой дълг да ни кажеш... Което няма да е скоро, а?
- Хм, гледай си работата... да не би случайно да понесеш и моята част от лицето от другата страна.
- Така жените ще ме харесват повече...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Пет Май 28, 2010 9:58 pm

~~~
Цвете на нощта и деня, ти си ангел!
Този глас, тази усмивка... Самотата в гърдите ми...
Някъде там, дълбоко в себе си, знаеш, че любовта е силна и истинска.
Не, не ще се откажа от теб, от крилата си, не.
В този силен дъжд, когато нищо не мога да видя в тъмнината, ще намеря теб в нощта.
Когато успея да те хвана, най-накрая ще се почувствам жив, искам просто да те прегърна.
Светът, който затваря крилата си пред мен чертае пътя на съдбата ми,
която винаги се променя, но аз все още чувам онази песен.
Звездите, луната, слънцето, дори твоите очи, те винаги ще блестят за мен.
Повикай ме.
Аз ще те накарам да забравиш тъгата.
Дай ми сърцето си, дори ако трябва да рискуваш себе си.
Защото аз ще го защитя с усмивката си.
Ще защитя твоята усмивка.
(Поукрасена версия на Kodou~Pulse, иначе казано песента на Муртаг)


Имаше ли той някъде правото да дарява усмивката си на нечие сърце? Имаше ли правото да подарява тъмнината на нечия душа? Защо другите да не можеха? Защо другите да страдат?
Кое беше момчето, което бе преборило злото в сърцата на чернотата? Изобщо бе ли успявало някога? Изобщо беше ли... Самотата тихо пееше неговата песен. Неговата песен на отчаяние. Той също търсеше своето място. Той искаше да защити сърцето, което вече го нямаше. Той искаше да бъде с някого. Някъде, с някого...
Магьосникът се беше върнал. Сега стоеше до масата, на която бе обучил своя най-млад ученик. Даедел Раун. Муртаг Моуси. Кое от двете беше истинската му същност? На тази маса имаше само оставени листа. Листа, върху които усърдният ездач се беше упражнявал. Мурнаг беше ездачът. Даедел беше господарят. Заедно бяха едно.
Магьосникът вдигна един от листовете и се усмихна. Да, харесваше му. Харесваше му стила на това момче. Той обичаше да чете за мрака и самотата. Там, където бе живял. Обичаше да разбира какво мислеха другите за това място. Муртаг също обичаше това място. Наистина го обичаше.
Магьосникът седна на близкия стол и разгледа внимателно драсканиците на лилавокосия. Колко болка... Защо не я беше забелязал преди? Защо не я беше забелязал, когато беше отишъл да го види? Как ездачите я криеха в себе си? Магьосникът не можеше и не искаше да разбира. За него беше достатъчно да крие своята.
О, сега разбираше. Магьосникът знаеше какво желаят неговите роднини. Той разбираше тяхната болка. Никой никога не можеше да живее сам. Дори и най-самотния човек на света някога си бе имал някого до себе си.
Магьосникът разбираше, затова трябваше да помогне някак. Още сега! Не, след време. На Муртаг му трябваше време... Много, много време... Знаеше, че един ден момчето ще се справи. Стиховете му сами говореха за това. Нямаше по-добър начин от това тя да остане до него. Магьосникът вече знаеше кое ще е най-добре. Сега вече беше време и той да успее да се усмихне. Вече имаше за какво. Сега оставаше само последното... Да види как един от учениците ще падне. Това бе единствената трудност. Нямаше друга... Нямаше...
- Господарю? - Фуин стоеше до вратата и се беше поклонил току-що. Разбира се, посрещаше господаря у дома. Магьосника му кимна и се усмихна отново.
- Племенника ти е силно и смело момче. Дори спаси Дарсия от отчаянието.
- Дарсия е твърде млад. Опитах се да ги спра, когато го изпратиха извън земите ни. Така загубих. Но не съжалявам за това. Все пак, един ден, това щеше да е негов дълг.
- Може би... Но такава е съдбата му. Кой искаш да победи?
- Този, който ще успее. Аз не искам да подкрепям никого. Не искам никого да подкрепя и мен. Един ден, когато ви наследя, господарю... Не искам да съм по-различен от вас.
- И това ще е най-добре. Не искам семейството ми да страда, защото водачът им е слаб. Но ти не си слаб, Фуин. Никой от младите не е слаб. Така че се дръж. Имаш време... да помъдрееш още. Един ден ще стане така, както трябва.
- Никога няма да бъда като вас.
- И не е нужно. Защото аз ще остана. Защото езерото е сърцето ми. Защото никой не може да ме убие. Защото ако аз умра... всички ще умрем...
Фуин кимна сериозно, после погледна през тъмния прозорец. В тъмнината, сенките играеха странен танц. Фуин също харесваше този танц.
- И неговият глас, неговата усмивка... Харесвам това момче. Ако оцелее... Искам да бъде щастлив каквото и да избере. Независимо дали ще подкрепи чернотата напълно, той остава наш наследник.
- Да, независимо от всичко. Затова бе запазен... Даедел Раун...
Тишина. В тъмнината съществуваше само тишина. Сенките танцуваха в тишина. Вятърът шепнеше в тишина... Защото това бе мракът. Муртаг харесваше този мрак... Черните господари бяха родени в мрака.
- За какво си дошъл, Фуин? Какво имаш да ми казваш днес?
- Дойдох, защото често чета... тези неща... Чудя се... какво ги прави по-различни от нашите...
- Това, че той не е чистокръвен.
- Вие също.
- Да... Но аз никога не съм и писал. Няма за кого да пиша. Всичко умря, всичко красиво. Само езерото и градината останаха. И ти. Фуин, дори аз трябва да се принудя да призная... Че няма по-красиво същество от теб...
Фуин се начумери, а Магьосника се засмя леко. После неговият бъдещ наследник пак обърна поглед към прозореца.
- Муртаг се нуждае от нещото, което ще скрепи сърцето му.
- Да, но вече го е намерил.
- Мислите ли?
- Дълбоко в себе си знае, че е така. - Магьосника се изправи, за да си сипе чай от каната, която бяха оставили току-що невидимите ръце на прислужниците им. - Той я обича. Той не може да живее без нея.
- Казахте, че и преди е имало такива жени за него.
- Но този път любовта е по-странна. Той усеща, че просто не може да я остави. Иска да задържи ръката й. Иска да вижда усмивката й. Това е любов. Не само обич. Зная... как се чувства.
- Смятате ли, че тази жена е достатъчно добра?
- Сърцето й е прекрасно. Тя е добра. Тя ще събере частите на душата му. Тя го обича... Тя го обича, а тази любов няма край... Като море без край... Като света, който няма край... - той вдигна прозрачната чашка и се усмихна широко. Черният чай бе някак толкова бистър - Днес тя ми призна любовта си. Той ще я приеме някой ден. Той също се нуждае от нея... Любов... И ти знаеш какво означава това.
- Но аз останах излъган.
- Да... Но другите имат друга съдба. Повярвай в тази смъртна.
- Щом вие вярвате... - усмихна се Фуин и кимна на себе си - Нека видим какво бъдеще ще донесе.
- Ще бъде... Невероятно истинско... За него и за нас...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Чет Юли 01, 2010 9:46 am

~~~
- Ако има място на тоя свят, където мечтите и надеждите още не са загубени... Ще се борим срещу стените на тоя свят, за да отидем там. Не сме сами. - Магьосникът се страхуваше от този ездач. Той се страхуваше от ездачите като цяло. Случи се докато Муртаг беше още там. Хюгес, който не се чувстваше добре тук, стоеше повече в стаята си. Магьосникът не харесваше гласа му, блестящите му от светлина и надежда очи. Не, не харесваше гордите му и силни стъпки. Той никога не беше харесвал ездачите, а сега още повече. Още откакто се беше появил Роланд Колд, от тогава защо... защо всички приличаха така на него?
И все пак, Магьосника знаеше добре тази песен. Не, не беше свързана с кралския род на ездачите. Но Магьосника я беше чувал в битката, едно време, в светлината. Беше участвал в една от многото битки... Срещу Джамалия. Източното драконово царство бе така странно за него, както и светлината. Там нищо не беше такова, каквото трябваше. Но помнеше командира на войската. Онзи мъж, който така почиташе. Мъж, създаден от топлината на деня. С очи по-ясни от всичко, което Магьосника някога беше виждал. Очи, изтъкани от небесна синева, от морските дълбини. Толкова сини. Хюгес... имаше неговия глас, неговото излъчване. Само очите му да бяха сини. Зелени бяха... но също тъй дълбоки.
- Ще се бием завинаги и винаги, от когато сме още деца... Ние не сме сами, не, не сме. Когато нещата се объркат и няма къде да отидем, когато всичко тръгне нагоре с краката. Има едно, което искам да знаеш... завинаги. Искам да знаеш, че никога няма да бъдеш сам.... Магьоснико, не знаех, че сте тук. Защо не се обаждате! Нямаше да ви притеснявам с песните си...
- Не, нямат значение. Просто размишлявах... - ездачът се беше обърнал към него, но го беше заболяло и с леко извинение отново се беше облегнал на перваза. Той обичаше от там да наблюдава нощта и невидимите под тъмното небе звезди.
- Мога ли някак да помогна на размишленията ви? - ездачът се държеше любезно и непринудено с Магьосника. Не беше враг, но Магьосника все пак не го харесваше...
- Всъщност да. Ти... чий син си?
- Казвам се Хюгес Ни Маес. Син съм на Ни Йокоска Маес. Вторият от четирима, останал единствен жив. Родом съм от Джамалия. Надявам се това да ви помогне.
- Да... Сега разбирам... - знаеше, че трябва да има връзка с онзи пълководец. Бе невъзможно да има нещо друго. Невъзможно беше... - Баща ти? Мъртъв ли е?
- Загина в инцидент, който отне цялото ми семейство. Но намерих ново... Надявах се да пуснете Муртаг по-рано. Скоро е годишнината от смъртта им.
- Не разбирам... защо... - Магьосника поклати глава. така и нямаше да разбере никога. Нямаше нужда да пита. Махна се от вратата в последния момент, защото тя се отвори с трясък и скъпият му ученик влезе с някакви листове, развълнуван като малко дете. Забърбори на леко неразбираемия драконски език на Хюгес и се прекатури от килима долу. Хюгес скочи изненадано, скараха се и вдигнаха шум за петдесет човека. Но пък се успокоиха бързо. Хюгес помогна на другия да се изправи, Муртаг му помогна да заличи леката болка от напрягането. После изглежда очилаткото го помоли да седне и да му разкаже каквото трябваше по-спокойно. Муртаг това и направи.
Семейство? Магьосника също имаше такова, но не позволяваше на никой да споделя по този начин с него. Тук всичко бе по-различно. Може би Хюгес беше прав. Може би... някои неща наистина бяха напълно различни. Дали те, черните господари, бяха добро семейство за Муртаг? Момчето, което бе израснало сред хора, които го обичаха като брат, които даваха дори живота си за неговия? Хюгес би се жертвал, ако това можеше да спаси живота на някой от братята и сестрите му. Те бяха такъв народ. Странен... неестествен. В същото време... Магьосника леко им завиждаше. Те можеха да говорят така свободно и щастливо. Неговото семейство би го убило, ако той се опиташе.
Двамата ездачи се обърнаха към него, сякаш досега бяха говорили само за това. Усмихнаха се и продължиха разговора си. Показваха му, че знаят, че още е тук и че не им пречи. Канеха го да се присъедини? Беше... някак неестествено...

- Ако има място в този свят... Където розите още не са превърнати в сълзи... Трябва да вървим нататък... и не сме сами...
Бащата беше съкрушен. Магьосника не беше сигурен дали го разбира напълно. Този човек, с лилавите коси, с различните очи. О, той беше страшен. Беше чудовище... чудовище... Неговите сълзи, тъй красиви и елфически, падаха върху черния под, без да бъдат забелязани. Убиецът, до вратата, стоеше безстрашен и горд и не... нямаше да даде своя повереник за нищо на света. Ним знаеше. Знаеше по-добре от Магьосника. Дали тези сълзи са от радост или от отчаяние.
- Понякога чувствам слънцето да се обръща към мен, отново. Чудовището, което не мога да задържа, отново се пробужда в мен. Не искам да напусна мястото, където надеждите и мечтите не са загубени. Затова ще се боря със стените. Завинаги и винаги. Ще търся мястото, където ще бъдем заедно. До самия край, когато ще намерим това място, не сме сами... - Ним се усмихна леко и отново, по навик почти извади Гламдринг от ножницата на кръста си, после се отказа и поклати глава. - Бъди щастлив, баща на господар. Ти ще живееш.
- Никой не живее, когато половината от сърцето му вече я няма. Когато половината от сърцето му е чужда. Когато душата му е далеч. Когато усмивката му никога няма да се появи. До самия край. Никога няма да бъда щастлив... Но поне той ще живее. Единственият ми син...
Той се изправи. Баща, който Магьосника наистина ценеше. Бащата на детето, което някога щеше да води битки срещу себе си и света. Срещу това, което беше. Бащата погледна през тъмния прозорец с поглед, който бе предал и на сина си. Поглед, който не се отказваше и бе силен, когато трябваше... Никой не виждаше тъгата там, някъде...
Постепенно лилавите му коси се смениха с черни. Чернотата наистина му отиваше повече, но Вариаки си играеше както пожелае с хората. Крилата му се разпръснаха на хиляди перца. Ноктите, с които убиваше, на граблива птица, се свиха и изчезнаха. Само очите му, различни като луната и слънцето, продължиха да блестят все така странно. Той се обърна, после се поклони на Магьосника.
- Вече бях прокълнат. Сега ви моля да си вървя. Изпълних всичко, което ме накарахте да направя. Сега, след като взехте душата ми, мисля, че трябва да пуснете черупката да си върви.
- Не, Морзан. Трябва да останеш още малко.
- За да раната да кърви ли, господарю?
- Вариаки така иска.
- От кога господарят над господарите се съобразява с думите на една вещица?
- Откакто тази вещица роди твоя син. Трябва да бъде кръстен, Морзан. Ще оставиш детето си без име ли? Знам, че искаш да му дадеш такова.
- И да исках, тя няма да ми го позволи. Накрая той ще носи името, което вие му дадете. Моето отдавна няма значение. Аз не съм му баща, бях просто използван в нейния долен план. Сега тя ще накара момчето да ме намрази. Някой ден ще ме убие. И да му дам име, то няма да го зачита.
- Да считам ли, че мразиш сина си, Морзан?
Тогава, за един кратък момент, Магьосника се уплаши от ездача. Погледът, който му отправи Морзан Магьосника никога не забрави. Дори често го сънуваше. Това беше нещо, което никога не беше очаквал от един роб.
- Бащата никога не мрази сина си! Какъвто и да е той! Каквото и да му направи той! Той може да ме хули, да ме мъчи, да ме отбягва... дори да ме убие!! Винаги ще го обичам, защото е кръв от моята кръв, частица от моята душа. Така ще е винаги. Мога да опитам да поправя грешките му, но нямам правото да го осъдя на каквото и да е. Ако някой ден избере аз да умра, ще умра. Ако избере да живея, ще живея. Той е мой син!! - излезе, вероятно се беше ядосал. Остави Магьосника като стреснат. Самотно ръкопляскане от ъгъла на Тронната зала развали тишината. Хито се усмихваше вяло.
- Такива са правилата на елфическия му род, господарю. Не се стряскайте от него. Баща му го е научил да бъде такъв. А неговият баща се е учил от своя и така нататък. Семейство Фин... това е най-ценния им урок... - Магьосника бавно погледна към него. Хито, малкото кльощаво човече, със сплъстената черна коса, но с очи, които още не се бяха пречупили пред тъмнината, колкото и да болеше. Дали и той имаше такава сила?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   Нед Апр 17, 2011 4:46 pm

~~~
И лети... и летеше в небесата. А това никак не бе добре. Той усещаше, че нещо не беше наред, но стоеше и чакаше, както винаги беше правил. Взираше се в тъмното небе, което сам беше създал, което бе неговото... Взираше се в безкрая на чернотата, където само неговият взор можеше да прогледне. Но той бе изтъкан от цялата тази тъмнина и там живееше... и там съществуваше... Изправен на терасата на черната си кула, той бавно обикаляше и следеше демоничния проблясък, някъде на север, някъде там, накъдето водеха пътищата на светлината.
Преди много години от там беше дошъл млад чернокос войник, който бе изтърпял всичките страдания на черния род, за да си тръгне от тук с по-велико страдание. Но Муртаг им беше донесъл и радост... А Магьосника не доумяваше още дали наистина е така... Муртаг, или Даедел Раун, негов племенник, негов внук, негов наследник. Че къде се бе родило туй дете... той го беше спасил от ножа... Хито Накамура го бе взел с чистите си ръце, бе загинал заради него, бе загубил всичко заради него... но защо? Не се връзваше... не беше възможно да е само, защото Муртаг бе ил дете... едно черно дете се унищожаваше тогава, когато не беше потребно на света. Защо един ездач на светлината се бе заклел да пази дете на мрака, бе събрал за него още тридесет и девет деца... живееше сега, само защото те бяха там... и сърцето му умираше, когато те загинеха... Любовта беше изключително непонятна и той по-добре да не мислеше за нея вече... тя не беше за неговото сърце, което беше прокълнато вечно да търси мрака. И дори в мрака... той можеше да живее... Може би... малко поне разбираше. Хито Накамура беше спасил детето, защото умееше да обича. Но и той, Магьосникът на злото, можеше да обича... щом бе взел такива радикални решения за черния си род. Той не се боеше от другите, защото беше безсмъртен като нощта. Той щеше да живее още много, много след като всички други си отидеха...
Той се спря, когато малкото, нахилено демонче, се появи на перваза и започна да се киска. Те винаги бяха такива... обичаха да дразнят, макар да бяха само нищожества. Той не ги харесваше, но знаеше, че всява страх у тях и никога това нямаше да бъде оспорено.
- Мъртва е... Малката пазителка на Черните села е мъртва - демончето се закиска още по-силно. Магьосникът знаеше, че повече от всичко, те обичат кръвта... те се хранеха с кръв, тези малки противни същества. - Майка й... я уби...
- Отново? - нищо ново не му споменаваха. Вариаки бе станала неуправляема... той го знаеше от доста време, но... тъй да бъде тогава... Делдуват, Гил-галад, Дарсия, Муртаг... мъжете на рода още бяха живи... Айна беше тук... имаха шанса да се справят с нея отново. Тя бе мъртва и не бе, тук и не... Но тя бе и непокорният дух, разбира се, че трябваше да е така. Един ден просто някой или по-точно някоя... щеше да замени мястото й. Може би скоро. Фуин Феа бе тук... най-могъщият магьосник след Магьосника, той щеше да продължи рода си подобаващо. Неговите деца бяха силни... неговите деца бяха чисти. Колкото до Муртаг... нечистата му кръв винаги можеше да се смеси с чиста. Но дори и да не се смесеше... Магьосникът някак усещаше силната воля за живот дълбоко в сърцето му... може би пък чернотата не можеше да загине у него. За добро или зло... Какво бе казал самият той? Муртаг... Ездачите го бяха отгледали, те го подкрепяха сега...
- Предай на Вариаки, демоне... че ще търси наказанието си от Сина, който трябваше да бъде погубен. И ако се засмееш още веднъж, ще отлетиш в дъното на ада, където огънят вечно ще те изгаря и възражда, за да те мъчи отново. Върви..
Както бе започнал борбата сам, само Даедел Раун, Муртаг Моуси, един ден щеше да ги убие и погуби... или пък спаси... каквото и да станеше, колкото и жертви да имаше... да станеше така, както трябваше...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: С дъх на черна нощ   

Върнете се в началото Go down
 
С дъх на черна нощ
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 5 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
. : Светове : . :: Другите земи и светове :: Другите :: Мрачният юг-
Идете на: