. : Светове : .

Заповядайте във всички Светове!
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Да бъдеш сам

Go down 
Иди на страница : 1, 2  Next
АвторСъобщение
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Да бъдеш сам   Пон Май 25, 2009 9:40 am

Не, тя не беше мъртва. Но очакваше смъртта... Скоро... Много скоро.
Снегът правеше цялата земя чиста. Под снега лошото не се виждаше. Той беше бял и чист. Той беше нещото, което никога не оставяше лоши чувства. Снегът беше навсякъде. Той покриваше цялата земя на Анарния. Цялата земя, която тя искаше да прекоси.
Беше мъртва.. Почти... Босите й, посинели крака едвам се движеха по тази снежна равнина. Но тя упорито продължаваше напред, към незнайното място, където всичко щеше да свърши завинаги. Ризата на Муртаг, която той някога й беше дал, в опита си да я стопли, сега безполезно съдрана не можеше да я запази. Опашката й мудно се въргаляше в снега след нея и правеше черта. Ушите й бяха клюмнали надолу. Тя почти беше притворила големите си котешки очи. И едвам се движеше в безкрайното бяло.
Алзиеа беше заминала на мисия. Но щом беше напуснала Мраморната кула, беше разбрала, че няма да може да изпълни тази мисия. Вълконещото в нея беше мъртво. Сега тя беше човек преди всичко. И беше безполезна, защото животът в сърцето й угасваше. Секунда след секунда, стъпка по стъпка. Хубаво беше, че никой нямаше да види това. Хубаво беше, че щеше да загине сама. Хубаво беше, че Кевин нямаше да плаче отново.
Може би щеше да го види там отвъд, където скоро отиваше? Щеше ли да види тъжните му очи да я гледат отново? И дори и да я видеше, щеше ли той да я познаеше? Тя нямаше да се върне като вълконещо там - като огромния вълк с копита и заешки уши, а като човешкото същество с уши и опашка. Като нищо... Като нищо...
Но все пак продължи в снежната пустощ. Дори и да не го видеше, ангелът винаги щеше да я помни. Тя него - също. Защото той все пак беше я отгледал. Тя ме беше причинила много болка, но той беше изтърпял това, защото бе ангел. Тя беше грешник, но вече се разкайваше. Вбялата пустощ, тя разбираше, че това е наказанието й, задето бе причинявала толкова много на хората. Не само на Кевин, на всички.
Бялата пустощ щеше да я погълне. Секунда след секунда, стъпка по стъпка, тя вече усещаше, че опашката й тежи, че главата я боли и то много. Нямаше силата да вдигне ръце и да се опита да се стопли. Старата риза не топлеше вече, загубила огнената топлина на Муртаг. Сега беше студено. Дали смъртта беше студена? Дали болеше... Тя не беше способна всъщност да мисли за това. Не вече. Стъпка по стъпка, светлината огасваше в нея и я напускаше.
И в един момент, всичко това спря. Светлината изгасна, все едно някой беше духнал свещ. Изгасна и остави само малък дим да си отиде, да си отиде от нея. Тя го изпусна и го остави да си отиде. В бялата пустощ, в снега, който непрестанно вееше, в студенината на този бял сняг, който покриваше света, тя падна и остана там. Насред полето от сняг, в бялата перелина, където вече не я интересуваше, че е студено. Вече не беше там...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пон Май 25, 2009 10:39 am

Снегът продължаваше да се трупа върху нея, но тя вече не усещаше нищо. Беше вече някъде другаде, между живота и смъртта. Но твърдо продължаваше да върви към смъртта. Стъпка по стъпка, секунда след секунда.
Там, в света на живите, там, където беше била преди всичко да потъмнее от забравата се появи още някой. Нещо голямо и черно, но вече посивяло от годините се приближаваше с леки стъпки по нейните. Стъпка по стъпка, секунда след секунда. В буреносния ден, той се изправи над нея. Нея, която вече я нямаше. И също се преобрази. Дългите му черни ръце с дълги нокти се стиснаха в юмруци, когато я позна. Дългата му неестествено рошава черна коса с бели косъмчета сякаш се изправи, когато разбра какво вижда всъщност. Зелените му котешки очи безизразно загледаха момичето, което някога беше било въконещо като него. Черната му остра брада сякаш потръпна от сподавени хлипове. Но той беше силен.. Щеше да преживее това. Наведе се и противно на тези груби ръце, нежно вдигна момичето, за да се увери, че нея вече я няма. Усети духът й, който се отправяше смело към смъртта и въздъхна. Въздишка на някой, който губеше.
- Дъще моя, Алзиеа... Дъще моя, толкова си смела. Смело към смъртта, без да те е грижа за старият ти баща, който дойде, за да те върне у дома... Изглежда твърде късно вече, мила моя.
Ръцете му потръпнаха, но не от тежината на момичето. Тя не беше тежка. Вече нямаше какво да тежи в нея, тя беше вече само черупка на онова, което беше било. Старецът потръпна отново. Сякаш беше очаквал отговор, сякаш ей сега тя ще отвори зелените си очи и ще му се усмихне. Залъгваше се и го знаеше, но просто не можеше да изтърпи тази самота, която... Която щеше да завладее самотния му живот от тук насетне.
- Смела моя дъще. Ще ми липсваш. Майка ти би плакала, ако те види сега. Ако види мен, сам насред пустощта. Но съдено ми било да остана сам и последен. Няма нищо. Един ден ще те догоня по черния ти път. Един ден ще те последвам също така, стъпка по стъпка, секунда по секунда. - старческите сълзи покапаха по студеното лице на Алзиеа. Тя никога нямаше да върне вече своя вълчи истински облик. Тя никога нямаше да бъде така, каквато се беше родила. Той толкова искаше да я види отново такава, каквато беше, но вместо това я виждаше като човек. тя си беше отишла като човек, но той се надяваше, че там, след тъмнината на смъртта, тя отново ще тича свободна точно като вълконещо. Завинаги. Стегна хватката си, за да нея изпусне и я сложи на гърба си. После в миг зае своята стара вълча форма и стъпка по стъпка, секунда по секунда тръгна напред. Ако тя бе искала да стигне до онова място, той щеше да я заведе. Тя вече нямаше да може да го види. Но ако побързаше, тя щеше да го усети. Там, насред тъмнината, където нямаше дори тишина, щеше да го види през неговите очи. Макар и замъглени от сълзи, те все още знаеха пътя. И стъпка по стъпка, секунда по секунда, той тръгна, за да намери мястото от една приказка. Приказка, която вървеше към своя край... Завинаги....

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пон Май 25, 2009 2:09 pm

- Още малко, миличка, още малко - мърмореше вълконещото, като вече затъваше в снега. Не, нямаше да изпусне безжизненото тяло на дъщеря си. Вече нямаше да я пусне, докато тя не отидеше в гроба си. Той щеше да е там, където тя се беше опитала да стигне. Той не чувстваше снега, защото очите му пареха от болката. Знаеше, че вече е вдовец, но беше загубил и дъщеря си. Трябваше да бъде силен, нали беше мъж? Затова... Затова продължи да се опитва да върви напред. Напред, напред. Стъпка по стъпка... Копитата му не издържаха тежеста, не можеха да повярват, че носят тежест, която вече не е жива както преди. Която нямаше да се смее после и която никога, никога нямаше да тича отново. Но неговата воля го водеше напред в снега. Трябваше да измине този път, като наказание за себе си, задето не беше дошъл по-рано. Трябваше да измине този път като нещо, което можеше да направи за дъщеря си.
И ето, онази скала се извиси пред тях. Единствената скала в безкрайното поле. Тя сега беше снежна, но някога беше обрасла с цветя. Тогава, когато малкото вълче мина през нея. През нея можеше да минеш, когато оттатък някой беше измагьосал портал. Сега не. От тук тя се беше загубила в този голям, голям свят. И така беше отделена от баща си. Майка й се поболя от тъга, задето Алзиеа се беше загубила. Баща й... Я беше намерил твърде късно. С последните си усилия, той се доближи още малко и с усилие погледна нагоре, към края на скалата.
- Виж, дъще, виж... Скалата, която търсеше, за да се върнеш. Ние те чакахме оттатък, но ти никога, никога не се появи - съвсем тихо каза той. Сигурен беше, че някъде в тъмнината между живота и смъртта, момиченцето му, духът на момиченцето му бе спрял и се беше обърнал назад, за да види с неговите очи желанието си. Той се препъна при следващия опит да се доближи, но я задържа върху себе си.
- Виж колко снежна е сега скалата. А някога бе покрита с макове. Аз ти казах да внимаваш... Но ти бе толкова диво вълче... И премина отвъд.. - още по-тихо продължи и най-накрая се просна под скалата. Тук вятърът не вееше, снегът не ги достигаше. Старото вълконещо задиша тежко и затвори за миг очи.
- Тогава беше толкова палаво вълче... И си тръгна, изчезна от нас. Толкова, толкова ни липсваше, Алзиеа... Толкова, толкова много. Всички срадахме за теб. Ти, моя малка дъще. - почувства как копитата му трепереха без той да може да контролира това. Малко по малко започваше да разбира, че зимата на този свят щеше да довърши и него. Отвъд морето специално вълконещата никога не бяха имали толкова сурови зими. Той не беше подготвен за това, а и беше толкова стар вече. С огромни усилия сви под себе си копитата си и се опита да вдигне глава, но не успя.
- Миличката ми, колко много ми се искаше да чуя разказът за преживяванията ти тук, в този огромен свят без край и начало. Дали те е боляло, дали си се смяла. Мога ли... Мога ли да те догоня още? Имам ли време? Мога ли да те достигна там, където си сега?
Все по-малко вече усещаше студа. Заливаше го някаква вътрешна топлина. Все повече не чуваше, отказваше да чуе звуците, които вятърът създаваше около тях. Потъна в мълчание и се отдаде на тази топлина. В онзи момент знаеше, че не бива, но беше толкова топло. Толкова топло...
В снежната зима, където нямаше никой... Те станаха част от всичко и нищо. Само две тела, без дух и живот останаха под голямата скала, чакащи това, което очаква всички други същества, загинали в една пустощ. Той си тръгна с нея. Сентаро Весил, бащата на Алзиеа беше решил да я последва в онази тъмнина. Да я настигне, за да бъдат заедно. Изостави всичко, защото нямаше какво да губи. Последва дъщеря си в тъмнината, където щяха да бъдат по-щастливи. Беше сигурен, че един ангел щеше да дойде да погребе това, което оставяха в този смъртен свят. Нямаше от какво да се страхува. Нямаше кой да скърби за него. Трябваше... Трябваше да си иде с дъщеря си, да успокои сърцето й, да избърше сълзите й. Нали беше баща?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пон Май 25, 2009 4:37 pm

Ангелът се появи наистина, малко по-късно, когато и двамата бяха вече покрити от снега и вече не се виждаха под него. Появи се, по-бял от всичко наоколо и въздъхна. Какво можеше да направи за тях, освен да облекчи мъките им по преминаването през тъмнината, отделяща живото от мъртвото? Въздъхна и поклати глава.
- Алзиеа, твърде много жертва ти - бяха единствените думи на Кевин, когато вдигна ръка, за да ги покрие с един от онези кристали, които беше използвал за паметникът на Нитцу преди три години. Покри ги и ги скри от вечната зима на този свят, която щеше да свърши след двадесет години. Покри ги завинаги, за да живеят в мир. Те, които се бяха опитали да се върнат през портала, който до последно ги беше чакал. Който беше отворен за тях, но те така и не го бяха докоснали. Ангелът наведе глава и отново въздъхна.
- Страдаш ли? - спокойно попита още някой и се появи до него. Той бе по-възрастен на вид, а бяха на една и съща възраст с Кевин. Но той беше по-царственият. Той беше по-отговорният, дори по-изтрадалият заради задълженията си. Кевин коленичи пред него, докато нагелът на свой ред доукрасяваше този кристал с вечните цветя, които създаваше. Короната му светеше още по-ярко от всичко наоколо и той въздъхна.
- Наистина преживя много... С теб заедно тук. Гледах ви и не можех да се начудя що за приятелство е това. Между вълконещо и ангел.
- Не това, което сме избира приятелите ни.
Принцът на ангелите се усмихна. Наистина, бе само принц и едва ли очакваше някога да наследи изобщо баща си. Баща му имаше тринадесет сина и две дъщери... И всичко показваше, че ще си остане цар завинаги. Не че някое от децата му претендираше за трона всеки ден. Принцът изправи Кевин и му се усмихна.
- Не се тревожи, Алзиеа и баща й ще намерят пътя към вечното царство. Там войни няма, нито пък студ.
- Добре запознат съм с това. И все пак е тъжно.
- Знам... Знам... Но ти ще го преодолееш нали? Както преодоля болката и несгодите, които те посрещнаха в същия този свят. Бъди силен! Бъди себе си! Ти можеш!
Трудно бе в онзи миг на ангела да изостави това място. Мястото на Кристалния гроб, както се казваше отпосле. Имаше още едно такова място, наричаха го Кристалова поляна. В Графството. Но Графството не беше така силно свързано с Кевин колкото с Муртаг, който бе осъзнал там нещо, което никога нямаше да забрави.
- Да вървим? - подкани го принцът, нетърпелив както винаги. Но Кевин беше се научил на търпеливост, защото беше живял тук милиони, милиони години.
- Да сър - тихичко каза Кевин в съгласие. Ако имаше някой, който твърдо да го заведе у дома, то това беше Принц Предан. Един от тринадесетте принцове на ангелите.
Принцът се усмихна пак. Печално, но все пак твърдо и хвана своя помощник, съветник и приятел още по-твърдо, решен да го отведе у дома, където му беше мястото.
- Не е сега времето да оставаш тук отново. Следвай ме! Стъпка по стъпка...
- И секунда по секунда... Знам... Знам това. - и за свое голямо учудване, последва своя принц през портала, към вкъщи

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пон Май 25, 2009 8:03 pm

В безкрайната ледена пустощ, тях ги нямаше вече там, нали? Бяха били сами и сами си бяха тръгнали, без да видят въздигащата се тъмнина, или пък борбата на светлината.
Всеки имаше път, всеки имаше пътека.
В безкрайната зима, те заедно бяха избрали своя път и заедно вървяха по този път, напред, само напред.
Това беше техен път, нали?
Път напред, пътека направо.
Бяха щастливи, нали? Заедно в тъмнината на смъртта, където отново след толкова години можеха да се срещтнат. Там, където зимата не ги настигаше вече и можеха да бъдат заедно с другите от семейството си. Напред, напред.
Всеки имаше път, всеки имаше посока.
Ангелът, който остана след като Кевин си беше тръгнал през портала гледаше мълчаливо кристалния гроб, без въздишка, без дори мисъл. Накрая леката усмивка набразди лицето му и се появиха трапчинки. Принц Предан се усмихна ярко преди да влезе в големия портал, за да си отиде вкъщи.
- Почивай в мир, Алзиеа. Благодарен съм ти, че спаси моя приятел от отчаянието. Че спаси ангелът от смъртта. Че винаги беше до него. Благодарен съм и на теб, господарю вълконещо, че така се раздели с дъщеря си и не намери покой докато не я намери... И все пак й позволи да бъде свободна. Заради вас, Кевин е добре сега. Заради вас, може пак да се смее отново до мен, където му беше мястото от самото начало.
И сребърните му коси, украсени с леката корона и цветя се завихриха в танца на снежинките, когато той се скри в портала. Завинаги. Не се беше появявал тук никога досега, но нямаше намерението да остане и да разгледа. Като принц, той служеше на своята страна и сърцето му оставаше завинаги там, в страната отвъд морето.
И поляната утихна отново. Сякаш нямаше никой. Сякаш никога, никога някой не се беше опитал да премине тази огромна пустощ без край и начало. Без край и начало точно както този огромен, огромен свят.
Тишината завладя мястото, снежинките западаха по-спокойно. В студения ден, там, в пустощтта нещо се размърда. Две ушички се показаха от снега, а после се скриха. И отново се показаха, и пак се скриха. Две червени очички на бяло същество като снега огледаха мястото. И пак се скриха.
Зайчето подуши въздуха, после подскочи няколко метра нататък и пак подуши въздуха. В същото време... Нещо се появи в небето... Нещо, което не идваше тук по собствено желание, а защото гонеше... И беше преследвано. Нещо, което се беше отделило твърде много от мястото, където принадлежеше

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Вто Май 26, 2009 2:14 pm

Зайчето се скри в дупката си, дълбоко под студения сняг. Поляната в миг се превърна от снежно поле в огнена стихия. Драконът, избълвал огън кацна, или по-скоро направо се разби на земята, но се надигна и отново избълва огън. Човекът на гърба на розовото чудовище се претърколи долу, но вдигна лък и се заоглежда още по-напрегнато. Синята му униформа го пазеше от студа и въпреки това, по тялото му пролазваха студени тръпки. Той дишаше учестено и продължаваше да се оглежда.
"Добре ли си?" изсъска на дракона си, който разтягаше крила, за да е способна във всеки един момент да излети отново.
"Съсредоточи се!" скастри го драконката без да отговаря на неговия въпрос. Той отново обтегна лъка си. Беше изпуснал катаната си малко преди да се търколят тук и това го вбесяваше, но поне имаше още една цигара в запас. Да, това беше Йонамине и имаше проблем с две изчаздия на грифони. Те бяха видели чернотата на Мраморната кула и в ужасен прилив на злорадство бяха решили, че е време за нападение и че Дарсия ги приканва точно към това.
Сега, когато го бяха отделили далеч от границата, щяха ли да посмеят да навлязат в царството? Надяваше се, че не. Облиза струйката кръв, стичаща се по лицето му и отново се обърна. И точно тогава ги видя. Идваха насам с ужасните си викове. Той коленичи на едно коляно и обтегна лъка си, за да се прицели по-добре. Нямаше да ги остави да се забавляват. Подсказа на драконката си и тя също се приготви да ги отблъсне, когато й налетяха, въпреки че беше си счупила част от крилото. Ездачът щеше да го излекува, когато битката преминеше. Мина сякаш цяла вечност, преди глупавите грифони да ги забележат и още толкова, докато ездачите им ги насочат надолу.
"Аз грифоните, ти ездачите" тихо каза драконката, като изпъна крилата си, доколкото не я болеше.
"Внимавай"
"Глупчо. Ти внимавай" той кимна отсечено и пусна първата си стрела. Тя полетя във внезапно стихналия ден и оцели единия ездач право в главата. Той изгуби контрол върху грифона и двамата западаха надолу, точно към огъня, който драконката беше пратила.
"Поне са само двама" Йонамине вече палеше последната си цигара, имаше само една стрела. Вдиша дълбоко от дима, а после го издиша под формата на непрогледна вълна от мъгла. Това обърка и смути грифона, който и без това не виждаше добре и го свали долу. От това нататък нещата бяха лесни.
Само че... Нямаха време дори да се излекуват един друг. Не, тези двамата не бяха само... двама... Приближаваха се още...
"Планирали са да ни отведат далеч от царството ни. За да нямаме подкрепа" изръмжа ядно розовата драконка и се наежи, готова за битка, докато ги наобикаляха.
"Нямам повече цигари, не мога да създам мъгла. Ще се надяваме само на тази, докато не се разсее. После ще се правя на практикуващ бойни умения"
"Ти си атлетичен, мисля, че няма да е проблем, докато аз мога да пускам огън и да използвам опашка"
"Това че съм хореографът на класа в часа по танци, не значи че съм най-добрият в бойните изкуства. Спокойно, спокойно... Все има начин за който ти и аз не се сещаме веднага"
"Много ме успокои. Ти се сещаш твърде късно"
И докато той се опитваше да намери подходящ отговор, те ги нападнаха. Нямаше нужда да ги чакат и да се наслаждават на гледката - че са заклещили ездач и дракон и можеха да ги убият. Ако ги убиеха по-скоро, щяха да се забавляват повече... Може би Дарсия също щеше да е доволен? Виждаха на рамото на ездача обшивката с знака на Южната армия. Сигурно беше близък на онзи тъпанар, братът на господаря. Нали?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Вто Май 26, 2009 7:04 pm

Те наистина не почакаха дори миг. И нападнаха всички в купом. Бяха от новите, зли. И не си поплюваха. Имаха мускули от желязо. Но ездачът също беше подготвен малко или много. През неговите очи, потенциалният враг беше онзи, най-големият и най-едрият. Той държеше касапски нож в ръце и очакваше другарите му да свалят Йонамине, за да си поиграе с него. Той отхвърли в миг оранжевата си коса, за да не му пречи и доста добре удари първия нападател в гърдите, изхвърляйки го назад.
"Твърде са много" тихо и притеснено простена драконът и се сви до него, сякаш за да го предпази.
"Пази себе си!" ядно й заповяда ездача и отблюсна втори. Но при третия не му провървя. Заби с всичка сила ръката си в гърдите на орка и много ясно чу как костите му изпукаха и се счупиха... Само с един удар. Болеше ужасно и беше сигурен, че беше изкрещял, защото предизвика смеховете им. Причерня му пред очите и се строполи в студения сняг.
- Пада ли ти се, ездаче? Трябваш ни, за опитна мишка. Господарят ще е доволен! - изръмжа онзи големият и вероятно най-умният сред глупаците. Йонамине имаше малко време да се осъзнае, докато розово покривало от крилото на Адурна не се спусна над него. Женската драконка го защитаваше както пазеше яйцата си. Усети как тя избълва ужасяващ огън и подпалва мнозина врагове
- Озаптете дракона! Не може да лети!
"Бягай, Адурна!" ужасено каза ездачът, когато чу плановете на глупавите орки.
"Никога!"
"Не е време за спор! И двамата сме в опасност. Аз ще се оправя, но ти..."
"Никога!" това като че ли разяри розовата драконка. Тя се надигна. Беше ужасяваща драконка. С последни сили, един дракон се опитваше да защити един човек. Тя бе огромна. И почти оголи слабата си част, корема си пред злото. Но това не я уплаши, а уплаши тя. И съществото с рев се изправи на два крака, а после стремглаво стъпка орките в краката си "Никога в моя живот!"
"Адурна!" още по-ужасено извика ездачът, но тя го изблъска от ума си, прати го обратно там, където му беше мястото и като го предпази отново с крило, избълва огън, който подпали всичко. Направи всичко на пух и прах. Онова, злото... После се сгромляса до ездача и повече не помръдна.
"Адурна? Адурна! АДУРНА!?"
Беше ужасен, но тя беше просто уморена. Какво облекчение беше това за него. Той успя да се доближи до главата й и я погали нежно. Още веднъж тя му беше показала колко силна може да е връзката ездач-дракон. Още веднъж беше доказала какво означава да бъдеш ездач и дракон.
- Мила моя... Не биваше... Толкова ме уплаши - тихичко каза червенокосият и долепи глава до бузата й. Драконът беше топъл. Достатъчно топъл, за да го успокои. И сърцето й биеше толкова силно, толкова спокойно. Той се сви до нея и се остави на спокойствието й да го завладее

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Сря Май 27, 2009 1:20 pm

Не помнеше колко е спал. Не помнеше кога е измръзнал толкова. Но помнеше топлината на кожата на дракона до себе си и това успокояваше неговата болка. Ръката му се подуваше с всяка изминала секунда, но нямаше страшно. Ако имаха достатъчно сила, щяха да се справят после...
"Йонамине... Йонамине..." прошепна някой, но ездачът пренебрегна своето име. Неговото ли беше? Не мислеше така. Беше нечие друго, чуждо... Той отдавна не се казваше така.
"Йонамине!" повтори се малко по-настоятелно в чернотата, където живееше от векове и ездачът се смръщи. Не, не се казваше така. Понякога му се беше струвало, че е така, но това беше много отдавна. В тихата нощ на тази тъмнина, той беше част от потока души, тръгнали нанякъде, където и той много искаше да отиде веднъж завинаги... Веднъж завинаги.
"Събуди се!" да се събуди? Че той не спеше, той беше тук в тъмното и вървеше и вървеше. По бялата пътечка напред, без да се страхува. Но нещо го уплаши в онзи миг. Нещо розово прелетя до него и се опита сякаш да го хване, да го върне назад, далеч от бляскавата пътека на смъртта.
"Не... Остави ме!" каза тихо той и протегна ръка напред към чернотата, където малко петънце белота го водеше напред. Спъна се и нещо започна да го влачи назад. "Искам у дома!"
"Ще те заведа у дома... Не там, назад, назад"
"Не, у дома е топло, а там е студено. Ти лъжеш, ти си призрак на злото"
"Погледни двете си ръце и тогава ми кажи тези думи, ездачо. Повтори ги, когато знаеш какво искаш да ми причиниш"
И той инстинктивно вдигна ръцете си към очите си. Едната беше червена и чак сега усети колко много болеше. Другата имаше белег на малко, увито около пръстите му драконче. И тогава... той се досети...
"Адурна!" възкликна в черната тишина и се обърна назад. Нямаше никой, драконът с последни сили се беше опитала да го събуди. Черни ръце се разпростряха от бляскавата светлина, през която той досега беше искал да мине. "Не! Адурна!"
Стресна се и отвори очи. Намираше се пак в зимния ден, пак в студа и прехвърчащите снежинки. До него беше спящият дракон. С ужас осъзна какво беше се случило. Щеше да загине от студ насред пустощта до дракона, който вярваше в него.
- Ти си права, слаб съм - въздъхна той и простена, като се опита да стане. - Събуди се, събуди се, Адурна.
"Будна съм от самото начало. Но твоят живот си отиваше"
- Да си идем вкъщи. Да си идем вкъщи и да се стоплим... Тогава и двамата ще сме по-добре.
"Не, ти ще си по-добре. Излекувай крилото ми и всичко ще е наред. Драконите са по-издръжливи. Ти иди в граничната станция и помоли някой да оправи ръката ти. Акисаме-сенсей например."
- Умно... Мисля, че ще опитам.
Опита се да се стопли като се разтъпче, но не помогна особено. Уви се по-плътно в дебелото синьо наметало с знака на драконите и се погрижи доколкото може с една ръка да излекува с магия крилото на розовия дракон.
"Да, така е по-добре" изръмжа тя доволно след безкрайно дълго време, когато той беше останал вече без сили. "Хайде, ще ти помогна да се качиш... Внимавай, изморен си"

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Сря Май 27, 2009 5:12 pm

Беше цяло чудо това как се беше добрал до удобното място на гърба й. Беше се свил като някое коте на гърба на чудовище и се опитваше да се стопли. За ездачи като него летенето отдавна не беше проблем. Те се учеха още от много, много ранна възраст върху дракони на свои родители.. или поне когато намираха своите. При ежедневните тренировки не им костваше никакви усилия да застанат където и да било по широкия гръб на същество като това. Така че нямаше опасност Йонамине да падне. Но беше студено. Драконът едва ли осъзнаваше това, защото кръвта му и огъня му го стопляше, но не и ездача.
През времето на полета, той смътно си спомняше всичко. Всяка част от иначе перфектните му реакции беше заглушена. И се дразнеше от това, че това изобщо не му пречи. Не биваше да е така... Не биваше, но ето че беше.
Тя кацна плавно пред мъничката едноетажка къщичка на самата граница. Кацна и почти веднага към тях се приближиха двама-трима, за да оценят ситуацията. С тях вървеше и един странен тип в кимоно. Именно той пое инициативата, както Адурна и предполагаше, да помогне на ездача. Свалиха го, макар че той почти не почувства ръцете им, целият измръзнал. Имаше треска от усилието да не заспи, да не замръзне отново.
- На топло! - отсече мъжът с кимоното и забърза след другите двама, понесли ранения. Мъжът с кимоното беше Акисаме-сенсей. И беше сляп. Сивите му невиждащи очи обаче с нищо не отстъпваха на очите на другите. Той също използваше старата изпипана техника на слепите... И виждаше ъс сърцето си.
Йонамине запомни болката. А тя продължи дълго. Една по една, костичките в ръката му се връщаха на мястото си. Акисаме-сенсей беше доктор по медицина и умееше да наглася всяка счупена кост с помощта на ръцете си. Справяше се великолепно. До малката камина, той настоятелно продължи с работата си, въпреки че знаеше, че боли.
- Търпение, търпение - повтори отново, както често говореше на ранените си, но те често не го чуваха. Когато оцени, че всичко вече е наред добави своето лекарство към треперещата ръка на ездача и го превърза - Добро момче. Сега спи. Спи... Точно така...
От болката червенокосият беше изпаднал в безсъзнание.
Трудно беше да лекуваш някой като тях. Те винаги се връщаха с нови рани. Но ако искаха да успеят в едно дело, значи трябваше да продължат да се борят за успеха. Той костваше много. Но ако искаха победата, трябваше да жертват. Когато жертваха, някой винаги можеше да се погрижи за раните, нали? Аисаме-сенсей вярваше в свои собствени идеали и те въобще не свършваха до този извод. Само че не това го занимаваше сега. Трябваше да се погрижи и за треската на Йонамине, което беше приоритет номер едно.
Всички се бореха за успех. Всички ездачи - за победа. Те винаги се държаха там, където ги водеше сърцето и душата. В победата, във вярата. На фронта един до друг заставаха земеделец и войник, лорд и рибар. Но те всички бяха ездачи. Заслужаваха своя път, плащаха с раните си, а после поливаха всичко с песни и вино. Те можеха да страдат, но винаги носеха чест в сърцето си, чест, която ги водеше в битката. На бойното поле се бореше лорд Фицрицарин Пророка, чичо на царица Арвен. На бойното поле се биеше регент, учител, коняр, шут... Всеки... Всички... Работата на хората като Акисаме беше, да ги лекува, за да възтанови честта на война.
Успокои се, когато треската на Йонамине премина. Харесваше това момче. Още повече, че имаше връзка със единствената самодива в царството им. Жасмин беше най-добрата ученичка на Акисаме-сенсей, дори да не се виждаха често. Акисаме-сенсей се гордееше с нея. Гордееше се и с този момък.
- Добро момче, здравата ме уплаши... Ще останеш тук докато аз не реша кога ще си готов за замъка. Отровиха те там с това саке. - раздразнено каза учителят накрая, макар че дълбоко в себе си да знаеше, че не е така. Те пиеха така, защото можеше да е за последно. Какво толкова... Не беше толкова много, нали?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Сря Май 27, 2009 9:16 pm

Ездачът се събуди след време и се огледа. Топлина, къща... дом... Подслон. Усмихна се и инстинктивно вдигна ръка, за да я огледа. Беше превързана и обилно намазана с мехлем. Усмихна се още по-широко. Беше успял.
- Събуди ли се? - тихо попита мъжът от тъмнината и се приближи в светлината, за да може Йонамине да го познае. Нямаше нужда от това, познаваше профила на Акисаме отдалеч, защото не веднъж Акисаме го беше гонил от покоите на самодивата. Тогава ездачът беше бил още твърде силно влюбен.
- Болеше, само това си спомням.
- Е, наложи се да те стоплим, за да поправим щетите. Дрехите ти бяха целите в лед. Цяло чудо, че си оцелял.
- Оцелях заради Адурна. Тя... Тя ме спаси.
- Доверие... Хубаво нещо.
Отиде да донесе изсъхналите вече униформа и наметало, за да остави Йонамине да се облече. Бяха толкова топли, за разлика от преди, когато беше попаднал в снежната пропаст. Обърна се с благодарен поглед към учителя, но той го спря преди дори да е казал нещо.
- Недей, момче. После благодарностите. Виж дали нямаш някоя и друга синина, която съм пропуснал, въпреки че те прегледах.
Йонамине се въздържа все пак от благодарностите и нахлузи униформата мълчаливо.
- Адурна?
- В прекрасно здраве. Сега сядай. - без да чака възражения учителя го настани на малката масичка и му даде чаша с билки - Болният от треска не се изправя веднага на крака.
- Но аз!
- Тихо... Просто пий, бъди послушен както досега, ако обичаш
- Не съм бебе!
- За мен си, не протестирай, не ме ядосвай - и го накара да опита от билките, но за негово облекчение сокът поне беше сладък и той въздъхна. Какво по-хубаво от това да стоиш в топла къща до огнището и да забравиш страховете?
- Да сте намирали катаната ми всъщност?
- Да, остави я тук още преди да тръгнеш.
Какъв глупак беше наистина. Беше се изложил напълно. Беше накарал Адурна да се бори сама... Слаб ездач, това беше той.
"Не се самооценявай по този начин" изръмжа в главата му дракона и ездачът се усмихна. Беше права. Не той определяше какво ще забрави, не зависеше от него. Пък и такъв му бил късмета. Все пак и двамата бяха добре, въпреки че може и да нямаха втори шанс. Лично той се надяваше това да му е за поука.
- Имаше един посетител, но му казах да намине довечера - тихичко каза учителят след това, когато усети как Йонамине изпи чашата до дъно.
- Така ли? Кой?
- Същество, което предпочете да се представи като Кев. Беше се увил в голямо кафяво наметало и носеше шапка. Като онези, които Муртаг си слага на главата. Познаваш ли такъв?
Ездачът беше замръзнал отново и дълго не отговори. Кев... Кев? Не беше никак възможно. Преглътна и усети как устата му пресъхна.
- Да, познавам... Когато дойде пак, моля те, остави ни насаме тук, искам да го чуя.
- Щом желаеш - хубавото на учителя по медицина беше, че никога не задаваше излишни въпроси, не искаше да знае. Йонамине щеше сам да поеме отговорностите си, беше достатъчно голям за това.
Но... За какво го търсеше Белият ангел?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Чет Май 28, 2009 1:59 pm

Почти не чу останалите думи на Акисаме и само кимаше разсеян, зареян далеч в тревогите си относно това какво можеше да му каже Кевин. Акисаме-сенсей долови тревогите му, но нищо не каза и скоро Йонаминте разбра, че идзобщо не е забелязъл кога учителят е излязъл и си кима сам. Въздъхна и остави чашата на масата. Беше време.
- Кажете, господарю Кевин - тихо каза и погледна за миг към ъгъла, където ангелът току-що се беше появил.
- Радвам се, че си по-добре вече.
- Но едва ли идвате точно за това? Говорете направо, моля ви.
- Говоря направо. Ти просто си твърде притеснен. Отпусни се, не ям хора. Не и сега още.
Йонамине се подсмихна и му бяха отпуснати няколко минути да се успокои. Не знаеше защо, но този разговор хич не му харесваше, дори да не беше все още започнал. Кевин седна срещу него, бледата светлина от крилете му беше почти изчезнала, за да не разбере Акисаме-сенсей с кого си имаше работа болният, ако случайно наблюдаваше на близо.
- За Адурна става въпрос.
- Какво точно? - ездачът замръзна и сви ръка в юмрук, защото това го притесни още повече. Адурна... Драконката беше розова и се казваше така не случайно. Преди години, когато те бяха били още млади, Белият ангел също беше имал дракон. И този дракон беше женски и се казваше Адурна. И беше розов
- Страх ме е историята да не се повтори - но го каза неубедително, достатъчно си пролича, за да Йонамине да вдигне глава към ангела и да го погледне.
- Смятам, че мога да нося отговорност сам за това.
- И все пак Адурна не е обикновен дракон. Да, в твоите и в очите на другите е обикновена. Не и за мен, Йо-чан.
- Това че прилича на вашия дракон не я прави по-различна.
- Това че прилича на моя дракон я прави изключително голяма плячка за орките. Те помнят, нищо че са тъпи. Не искам ти също да го преживееш.
- Защо го казваш на мен? Колко хора изгубиха най-скъпото, Кевин! Колко?! - избухна ездачът, като почти забрави за болката и тропна по масата с ранената си ръка, като почти веднага съжали за това си действие - Ами Муртаг? Какво ще кажеш на него? На останалите какво ще кажеш? Не съм единствен... Не съм единственият ездач!
- Мислех че драконът е важен за теб.
- И за всички останали. Ако ще говориш за пазене... Говори с всички. Ние всички сме застрашени всеки ден от това да загубим партньора си! - намръщи се и се облегна назад - Знам, че розовият ми дракон те притеснява. Знам, че в очите на моята Адурна виждаш твоята. Но това не ти дава смисъл да ме предупреждаваш за това, което вече знам.
- Може и да си прав... Сигурно греша... Извинявай.
- Оценявам това - Йонамине се усмихна и отново успя да погледне ангела в очите. - Но нещо друго? Нещо друго, Кевин?
- Адурна е болна.
Това смрази ездача за кой ли път днес и той остана блед и с увиснала уста пред ангела, който явно не можеше да се сдържи повече. Гласът му беше треперил досега, но как не беше забелязал.
- Мо..ля?
- Адурна... Адурна е болна, много болна - още по-хрипаво обясни или се опита да го стори Кевин и размаха ръце - Не й остава много! Не й... остава много...
- Защо? Как?
- Тя е болна, тя беше яйце на моята, помниш ли? Болеста е след като яйцето падна и се счупи преждевременно... Помниш ли?
- Не е възможно! Муртаг каза че..
- Муртаг като пазител на пещерата знае много, но никой не можеше да знае за това. Болеста се проявява едва сега. Тя губи сили, усещаш ли я...
- Сутан ще бъде съкрушен... - прошепна ездачът като сам забеляза как трепери. Сутан беше другият му дракон, истинският му дракон. Беше взел Адурна, за да не бъде сама като Винр Алфакин например... Не беше неговият дракон по начало, но... Да я загубеше, това щеше да е удар... Удар, който нямаше да понесе.
В тишината, ангелът и ездачът се гледаха все така, като нямаха думи. Какво можеха да кажат? Какво можеха да си кажат за да се успокоят или поне нещо... Нещо малко.
- Съжалявам - прошепна ангелът - Напоследък... Само лоши новини нося.
- Не, не си виновен ти... Никой не е можело да знае... - сигурно се опитваше да успокои себе си, но това хич не му помагаше. Във сърцето му вече зееше дупка... Сега вече усещаше, че Адурна го е изоставила, предпочела да умре сама далеч.
- Да... И все пак... Ще я намериш в пещерата на яйцата, където се случи инцидента. Бъди там със Сутан... Едва ли ще промените нещо, но... Опитай... Новата пещера, старата е скрита с магия, заради войната. Старата, горе в планината

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Чет Май 28, 2009 7:27 pm

Като в сън минаха онези часове. Онези часове, през които се приготвяше. Сякаш толкова бавно. Това го мразеше, но как... Как му се искаше да задържи времето още минута, още две. Някак, за да знае, че Адурна ще живее. Още секунда, още две.
И все пак, не можеше да издържи повече. И излезе без да каже на Акисаме къде отива. Чу се да казва само, че ще се върне, но сякаш вече не беше себе си. Щеше ли да успее да се върне такъв, какъвто си беше? Сутан, мъжкият зелен дракон го чакаше в снега. Спокоен, мъдър... Сутан... Неговият истински дракон. Ездачът долепи до него ръката с Гедвей Игнасия и въздъхна тъжно.
- Оставаме само двамата отново, Сутан. Сами.
"Така ни било писано, Йонамине" тихо отговори той. Гласът му беше дълбок и успокояващ. Помогна на ездача да се качи на гърба му с една ръка, другата още болеше "Така ни било писано"
- Не е честно! Сякаш губя част от себе си! Сякаш няма да бъда себе си отново.
"Ще бъдеш" и защо беше толкова уверен? Какво крепеше Сутан?
Драконът не го допусна до мислите си този път. Предупреди го остро да се загърне добре. Наистина не беше добра идея за ездача да излиза точно сега. Но Йонамине не искаше да загуби последните си минути с Адурна. Не и този път. Сви се върху зеления дракон на кълбо и се замисли, докато съществото излиташе. Никога не беше губил. Само понякога... Беше загубил хора... Но не и дракон? Това щеше ли да го убие, или щеше да успее да преживее загубата? Помнеше каква остра болка беше усетил, когато Торн си отиде за миг от Муртаг. Какво беше станало с ездача. Инстинктивно стисна мястото, където беше сърцето му. Щеше ли да боли?
Въздъхна. Сви се още повече. Беше се влюбил в самодивата, която бяха намерили в езерото в гората до замъка. Всичко това беше магия, игра, в която се беше забавлявал. На всеки му беше писано все някога да губи. Да, сигурно това беше загубата, предназначена за него. Това го накара някак да се стегне и се поизправи. Въздъхна и се огледа. Беше студено.
"Побързай, Сутан"
"Бързам. Ще сниша, надолу не е толкова студено"
"Както кажеш" загърна се по-добре и си наложи да бъде силен. Да бъде силен поне сега... Поне за малко...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пет Май 29, 2009 1:17 pm

Пещерата беше отдавна изоставена, защото драконите предпочитаха другата. Там поне имаше сигурен човек, който ще наглежда яйцата завинаги. Преди това беше било момче, провинило се в нещо голямо. Често отнемаха на това момче всичко. И така с копието си, той ставаше вече пазител на пещерата. Пример за това беше Муртаг. Беше се провинил в убийство и се беше озовал на поста Пазител. С копието си беше бил обречен завинаги да скита в тъмнината на пещерата, без глас, без звук, с вечни сълзи, завинаги...
Тази пещера беше вече отдавна потъмняла. Не беше използвана още по времето на дядото на дядото на царица Арвен, пък сега... Ездачът се свлече от гърба на зеления дракон, ясно съзнавайки, че все пак са сега в Анарния. Анарния беше страна на орките в момента. Или поне границите й.
"Ще пазя" изръмжа Сутан като в същото време се обърна с гръб към входа, за да гледа внимателно пътя.
"Пази се" тихо го предупреди ездача, преглътна и пристъпи в тъмната пещера. Беше студено, много по-студено отколкото беше навън. И миришеше на смърт. Смърт на дракони. От това му призля, но си наложи да бъде силен още веднъж, още веднъж поне... Ясно различи силуета на драконката в тъмното. Розовите й люспи отразяваха малката останала светлина. Светлината на счупено яйце. Нейното яйце.
"Йо...на...ми..не" позна го тя и си наложи да се изправи, но отслабваше все повече. Цяло чудо беше, че беше успяла да го отведе до малкия лагер.
"Недей, не се движи" вдигна той ръце и забрави за страха си. Приближи се достатъчно, но разбира се не я докосна. Можеше да е опасно, ктогато драконът беше болен да го докосваш. Против волята му.
"Бях ли...добър дракон?" дали всеки дракон искаше да узнае това? Ако беше така, то какво можеха да кажат хората? Бях ли добър Ездач? Ездачите не бяха безгрешни, драконите - също. И все пак всеки умиращ искаше да знае дали е бил полезен в един живот, дали е направил нещата правилно. И в този момент беше така... Независимо дали щеше да излъжеш или не, когато казваш "Ти се справи", ти го вярваш... Защото е така. Един човек прави правилни неща и грешни. Никой не е безгрешен.
"Ти се справи" каза ездачът след малко и наведе глава. Протегна превързаната си ръка и я постави на муцуната на дракона. Тя беше затворила очи, а пламъкът в дъха й ставаше все по-малък и по-малък "Ти се справи, Адурна"
"Когато...яйцето ми се счупи... Мислех... Че е свършено с мен. Но тогава той... Лилавокосия... Той долетя, чул жалните ми викове за помощ. Не мислех че някой би могъл да ме...разбира толкова добре"
"Муртаг беше Пазител на яйцата. Негово задължение беше да се отзовава на слабостта на новородение. И знаеш ли какво? Радвам се, радвам се, че успя да намери яйцето ти. Ако беше загинала, никога нямаше да се срещнем"
"Радвам се... че ти помогнах"
- Тихо... Сега си почини - чу се да казва на глас и въздъхна. Видя, че няма опасност и прегърна муцуната й, сякаш за да успокои треперещият й глас - Трябва ти почивка.
"И то... голяма. Ще срещна ли мама там?"
Ездачът се замисли, розовата Адурна на Кевин отдавна не беше сред живите. Драконката винаги ли беше копняла да се срещне с розовия дракон от песните за момчето скиталец?
- Ще я видиш. Ще видиш всички, които изгубихме заедно.
"А ти... Когато всичко свърши... Ще дойдеш ли?"
- Ще дойда за теб със Сутан... Обещавам - тихо каза той. Знаеше, че може да избере... Можеше да стане нещо друго, да отиде отвъд морето... Но...
"Ще се.... закълнеш ли... Че след смъртта си... Ще дойдеш в Отвъдното?"
- Заклевам се.
Да, наистина щеше да го направи, въпреки че това щеше да раздели неразделният им клас завинаги. Но нали всичко някога се разделя?
Тя изръмжа одобрително, загубила дар слово, знаейки какво означава това за него и за нея. И за Сутан и за всички. После, опитвайки се да поеме дъх изхриптя и си отиде. Без болка, без стон... Вече я нямаше.
Той потръпна, чувствайки как една огромна част от него си отива... Отиваше си и го оставяше сам, сам сред тъмнина и незнание. Но Сутан се включи в болката му и му помогна да преживее това поне за този миг. По не за този миг, за да не плаче напразно със сълзи, изчезващи в розовите люспи.
- Почивай в мир... И беше права. Ако ми беше казала, само щях да се паникьосам... И щях да направя нещата по-лоши. Почивай в мир, Адурна...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Нед Май 31, 2009 9:13 am

"Време е да си вървим" прекъсна тишината зеленият дракон, който беше се мушнал вътре и тихо побутна ума на ездача, който се беше свлякал до мъртвия дракон.
- Да, сигурно си прав - глухо отвърна Йонамине, после направи опит да се изправи. Отне му повече време отколкото очакваше, но все пак се справи, къде с побутване от дракона, къде със собствени сили. Строполи се този път върху Сутан и въздъхна. - Ще ме заведеш ли някъде да ми се проясни ума?
"Не, ще премръзнеш отново" отсече дракона "И отчаянието ти няма да ми позволи да те спася както тя направи за теб."
- Съжалявам, че те изоставих, Сутан. Не исках да стане така. Мислех, че Адурна има правото да знае какво е да бъдеш ездач и дракон в едно. Но пренебрегнах теб заради нея. Теб, който бе до мен от самото начало. Теб, който се излюпи за мен и ми позволи да бъда ездачът. И теб, който през цялото време си ме подкрепял много повече, защото бе свързан с мен и сега си. Ти ме разбираше винаги по-добре, но го осъзнавам твърде късно.
"Не е късно. Ездачите осъзнават някои неща по-късно, защото са хора. Ние драконите сме се обрекли на това да изчакваме търпеливо човешкия ум да се сети за едно или друго. Това не означава, че ви мразим. Не означава, че ще се отегчим от това. Ние също можем да бъдем слаби. И когато сме свързани с човешко същество, усещаме и неговите слабости. Всеки дракон е различен както хората са различни. И драконът търси човек със слабости, които може да запълни. Човекът търси драконът, който ще запълни празнините. Когато сме едно и двамата сме едно... Смели сме, защото сме едно, можем да мислим като едно. Връзката никога не е случайна. Тя е такава, че да е в помощ на всички участници"
- Ако приема че си час от моята същност и душа. Ще ми простиш ли, мое друго "аз"?
"Хай. Защото аз и ти сме едно"
Драконът прекъсна този задълбочен разговор като излетя и накара ездача все пак да се хване по-здраво, защото се беше прекалено много отпуснал. Успя да накара човекът да се усмихне.
- Прав си, Сутан. По-добре да не измръзвам. Акисаме-сенсей ще се поболее от страх. Ще помисли че пак задявам Жасмин... И би ме набил жестоко заради това.
"Няма да е за пръв път..."
Далеч вече зад тях, една пещера се срути от огъня, който беше се развилнял. Загиналият дракон се беше разпръснал на огнени пеперуди и вече изчезваше. Завинаги. Щяха да се срещнат отново един ден. Един ден, в който болката щеше да бъде оставена настрани. Сега болката беше заменена от истината. Истинското сърце на истинския дракон, който се беше излюпил заради един човек. Затова хората казваха, че не ездачът избираше драконът, нито драконът - ездача. Единият се раждаше за другия, другият се излюпваше за човека. За да запълни празнината и слабостите на човека, драконът приемаше връзката. За да приеме страхове и тревоги и за да допълни куража и смелостта, ездачът се раждаше за дракона си. Дали това беше вярно, те предпочитаха да не знаят. Защото не беше тяхното право да знаят. Никой не знаеше, нали така?
Драконът направи няколко завъртулки във въздуха, както се бяха учили да правят двамата заедно и се насочи към малкото кафяво петно в снега, което трябваше да е граничната къщурка. Някъде там, учителят Акисаме чакаше да отдаде заслуженото на изчезналия внезапно Йонамине... И всичко щеше да се върне към ежедневието. Битка, кръв, победа, радост... Нещо такова. И един ден загубата щеше да се превърне в среща с изгубеното.
"Акисаме е ядосан" предупреди дракона с насмешка
- Не се и съмнявам...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пон Юни 01, 2009 12:55 pm

- Ти какво си мислиш, че правиш!? Акисаме се поболя за теб, извика мен от двореца.. По дяволите, Грасу не е супер дракон! - за изненада и на дракона и на Йонамине, не срещнаха Акисаме-сенсей, а обратното - Накамура. Той беше облечен с палто, което може би беше на Рой, защото знакът на Южната армия показваше, че носещият наметалото командва. Хито не беше имал много време да действа. Белите му коси се вееха ядно колкото от вятъра, толкова и от магията, а драконът зад него се подхилкваше.
- Но сенсей, аз...
- Аз, аз... Само това повтаряш. Кажи просто едно "Тръгвам"... Винаги изчезваш ей така, сякаш искаш да те няма. Да си отидеш завинаги. Аз съм твой учител... Зная го... Зная, че не искаш да бъдеш сам.
Да бъдеш...сам... Някъде далеч във времето, една празна класна стая стоеше с отворени прозорци към слънчения ден. Една класна стая, която не беше съвсем празна. Едно момче с червени къдри и много лунички по бялата кожа стоеше с малка димяща пръчица в уста и гледаше към слънчевия ден, само. Но тогава една друга детска ръка го беше потупала по рамото и му беше подала ръка, за да станат приятели. Тази ръка бе избледняла с времето. Бе загинала. Слепият Лебърард, който виждаше чрез очите на другите без те дори да усещат това... Вече го нямаше... Много отдавна, много отдавна не беше виждал странната му замислена усмивка. И онези големи, червени, но слепи очи. Лебърард беше го приобщил към другите, но с времето, когато мъжът си отиде, Пушльо пак беше се отделил. Много от другите същ. Не че не ги свързваше топлина и братска любов... Само че вече нямаше време... Не особено време за да се видят и да поговорят така, както някога. Някога, край големия поток, където се пръскаха. Някога, като игрището, което споделяха, на което се бяха смели... На което бяха тренирали заедно. И някога, като едно място с четири стени и една зелена дъска... Дъска, пред която един белокос мъж стриктно обясняваше това онова... Сепна се накрая от острия студен вятър и вдигна глава към учителя си. Той стоеше с ръце в джобовете на наметалото, което му беше точно по мярка, но не беше негово. Той носеше бяло. Бяло като косата си, въпреки че не беше толкова стар... Нещо друго много отдавна го беше променило. Нещо, за което учениците му не бяха научили и може би нямаше да научат.
- Да влезем на топло. Йо-чан, да влезем, чух че си пострадал, ако измръзнеш пак, не знам как да се оправя с билките, ще трябва да викам Жасмин.
- Но Акисаме къде е?
- Отиде да те търси. Пратих му съобщение, но ще отнеме много време да го намеря. Така че да изчакаме търпеливо. Познавам Акисаме, въпреки, че е по-млад от мен.... И по-невъздържан. Като нищо ще ти зашлеви една-две ако се е ядосал. Знаеш колко боли, предполагам?
- А вие от къде знаете, че знам? - отвори вратата и очите му си върнаха любопитния поглед, който предизвикваше учителя да му каже повечко.
- омче, целият замък знаеше за какво се разправяхте двамата с него. Жасмин нали? Не сме толкова тъпи.
- Дойдохте заради мен ли? Защото се страхувахте, че ще съм сам? Вие знаете много добре какво може да измисли моят мозък. Не сте мислил, че може да съм избягал някъде...
- Да, знаех. Знаех, че ще те намеря тук, не само защото съм ти учител. Защото съм Ездач. Никой Ездач няма да се задържи при труп на дракон дългщо, колкото и да му се иска. Не ме гледай така, тъгата се е отпечатала в очите ти. Да влезем, ще стане студено и огънят ще изгасне. Да влезем и да поговорим, ако искаш.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Сря Юни 03, 2009 4:24 pm

- Трябва да поговорим - отсече накрая белокосият, когато, вече вътре, свали черното наметало на ученика си и остана по своята, вечно бяла и изкряща униформа. Не бе точно униформа а по-скоро роба. Сякаш някога някъде бе приел да служи на нещо или някого. На кого? На какво?
- Слушам ви, сенсей - тихичко каза Йонамине, следейки бялата феерия, която сега приготвяше чай и подкрепяше огъня.
- Става дума за дим - каза след малко в отговор Хито, когато разпали достатъчно огъня и се зае по-усърдно с чая.
- Какъв дим?
- Не си ли го видял? Мраморната кула...
- Не... Да не говорим за това - още преди да бяха започнали и стигнали изобщо до тук, Йонамине имаше малка представа за какво могат да водят разговор. Кафявите очи на Хито го проследиха когато ездачът зае мястото си зад масата - Нямам сила.
- Имаш...
- Нямам! Аз създавам дим, но не го взимам.
- Когато бе малък, за да живееш... Не правеше ли точно това? Взимаше дима от огъня, от цигарата... От всичко, което умееше да се превръща в дим.
- Вече не става. Опитвах... Опитах още когато разбрах за черната димна завеса. Не става...
- Значи не е било достатъчно.
- Сенсей, смятам че разбирам когато съм загубил нещо.
- А аз смятам, че не е така. - Хито седна срещу него и въздъхна. Знаеше, че е трудно да се препираш с учениците, но трябваше поне да опита.
- И за това ли дойдохте? За да видите дали имам някакъв шанс?
- Дойдох за да ти предам молбата на отчаян регент. Регент, който мислех, че ще познаеш само ако чуеш думите ми.
- Рой знае, че нямаме шанс. Само силата вятър би могла да отвее черните завеси от царството ни. Но те ще отидат другаде.
- Ами ако не те моли Рой?
- Хавок знае, че нямаме шанс.
- Един човек смята, че познава всички... Но всъщност не познава никой, така, както другите не го познават...
- Какво да направя, за да ги опозная?
- Върни се в двореца. Рой трябва да знае.
- Аз трябва да знам първо, за да знае той.
- Не би могъл да се научиш тук. - рязко отвърна, с което показа, че няма да остане и да продължи да моли. Просто идваше, предлагаше и си отиваше. Беше дал на Йонамине правото да прецени дали е нужно да се яви пак в двореца и да се опита да намери начин... Да помогне или да подкрепи. Единствено него познаваха с подобна сила, такъв, който можеше да се опита поне... Можеше да се опита да помогне по своя воля без заповеди.
- Добре сенсей.... Ще се видим най-късно утре. Първо трябва да се срещна с Акисаме-сенсей. Кажете на комнадирът ми, че ще напусна поста заради вас.
- Рой ще бъде по-скоро щастлив да го чуе...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Сря Юни 03, 2009 9:24 pm

Белокосият допи чаят си мълчаливо, без да каже нищо повече. Остави ездачът да държи чашата си и да гледа в огъня, който неведнъж този ден вече го беше спасил.
- Трябва да вървя - каза накрая Хито и се изправи, като пак се загърна - Надявам се наистина да премислиш.
Йонамине кимна едва едва и нищо не каза... Какво можеше да каже? Отдавна се беше чудил защо учителят можеше така да го заклещи. Не можеше да намери думи за него, никога. Поклати глава и се подготви за дългото чакане. Навън завя буря, но той получи спокойния отговор на Сутан, че е на сухо и топло. Навън започна да вие и сякаш по-късно се стъмни, но Йонамине се надяваше, че все пак учителя ще успее да се върне. Направи го макар и доста по-късно. Сякаш цяла вечност беше се опитвал да достигне тази къщурка... Целият в сняг и също така зъзнещ се строполи до вратата, така че се наложи ездачът да му помогне. Отначало трябваше да размрази учителя и се опита да се погрижи за него така, както учителят се грижеше за него. Добре поне, че Акисаме винаги беше по-разумен, нали?
- Момче...изкара ми акълите - простена накрая, когато успя да се стопли достатъчно. При по-добри условия можеше добре да научи Йонамине на урок, но този път нямаше сила в удара, така че изобщо не се и опита.
- Съжалявам, сенсей... Отдавна вече не закачам Жасмин.
- Глупости, само като я погледнеш и забравяш всичко... - той се остави на кашлицата, а когато се успокои остана до огъня. - Срещна ли се с Хито?
- Хай... Той ме помоли да се ява в замъка, за да предложа нещо срещу мъглата на Дарсия. Но аз не мога... Какво бих предложил? Нямам... Нямам никаква идея...
- Ти ума ли си загубил!? Ти управляваш пушеци и димове... Можеш!
- Не мога...
- Йонамине! - скастри го и се обърна към него. Слепите му очи пронизаха като две ледчета тези на ездача - Ето за това не ти давам Жасмин. Тя е като моя дъщеря и само да я пипнеш. Мисли с главата си, със сърцето си! Не със страха... Страхът не показва пътя.
Ездачът въздъхна и поклати глава, защо всички бяха толкова упорити.
- Смятате ли, че имам шанс? - опита се да се оправдае най-накрая.
- Всеки има шанс, когато се почувства полезен и опита поне с прашинка да помогне в общите усилия. Върви момче... Жасмин е в двореца и ще се радва да те види... Сигурен съм.
- Само заради нея ли да отида? - ухили се ездачът с една измитирана благодарност. Не мислеше, че Жасмин ще бъде причината да отиде в двореца. Естествено, искаше му се да я види, само че щяха веднага да го вземат на работа и дори нямаше да я зърне. Поне за миг.
- Прати писмо че се грижи за лорд Фицрицарин. Защо не идеш да го разпиташ?
- Противоречите си. - той взе мократа кърпа от главата на учителя и я смени с нова, топла - Преди малко казахте, че няма да дадете момичето си на загубеняк като мен.
- Ще я дам, стига този загубеняк да се осъзнае. Момчета, преди не бяхте такива...
- Времената се променят...
- Не и приятелството. Отиди там... И виж своите приятели. Не командири, не войници, виж приятелите и познатите. Сигурен съм, че в този момент те се нуждаят точно и само от това... Да осъзнаят, че още преди всичко са приятели...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Чет Юни 04, 2009 9:53 am

Само бурята кръжеше онзи ден над малката къща. Нито глас, нито нищо повече. Защо винаги все ездачът трябвае да вземе решение? Още от самото начало, когато трябваше да избира дали да служи или да бъде ронин... И преди това да избере смъртта пред живота или живота пред смъртта. Но тогава беше бил дете. Какво още му предстоеше да реши в този живот, където всичко сякаш искаше да му пречи?
Остави Акисаме-сенсей да почива на стола до огъня, който преди това беше още подсилил, за да е достатъчно да огрее цялата малка стаичка. В онзи зимен ден, той стоеше сякаш цяла вечност на тази маса, до малката чашка. Някога бе споделял маса с още толкова други, бяха се смяли, бяха измисляли какви ли не щуротии. Сега се бяха разделили с обещанието, че ще съберат рано или късно някъде. Тук или на онзи свят, където и да бяха...
Блестяща сребърна опашка на дракон се появяваше в нощта, която ставаше ден... И бойното поле беше все така голямо.. все така кървящо като раната на онзи, който вече си отиваше... Някой бе казал, че ще чака вечно... Някой беше казал, че е вече минало... Онова, което беше се случило преди три години и преди това. Още когато завършиха им се беше наложило да се изправят срещу господаря. И господарят още съжаляваше за станалото. Никога нямаше да си го прости. Муртаг... Нямаше да го преживее. Но те успяха да го извадят от онова и да го накарат да забрави. Кой,кой можеше да накара тях да забравят за смъртта на свои приятели? Но това беше минало вече, нали? Старата изтъркана маса бе празна, вече нямаше никого. Те бяха далеч от него и той - от тях. Обещанието си беше обещание. "Ще се съберем отново, когато всичко свърши. Тогава ще бъдем онези, които сме. Тогава ще почетем както подобава онези, които ги няма. Пазете се, искам всеки от вас да бъде на своето място, когато времето дойде"
На сутринта на една дълга мрачна нощ, Акисаме-сенсей се събуди сам. Ездачът го нямаше. Единственият помен от него бе малката чашка на масата и калните стъпки до прага. Единственият помен... Те отдавна се бяха научили да не оставт нищо след себе си. Ако си отидеха, така щеше да е по-леко за близките им. Но едва ли знаеха, че всъщност оставяха най-важното, нали? Топлината, споменът...
- Пази се, хлапе - замислено промърмори учителят, оглеждайки се в огромното синьо небе, което никога, никога нямаше край във вечността. - Пазете се всички.
В студената сутрин, далеч в небето, зеленият дракон беше свил крилата си плътно до тялото си и летеше по-бързо. Увилият се върху него ездач стоеше прав, колкото да не замръзне ако заспи-
- Надявам се, че реших правилно.
"Повярвай ми, по-добре ще е така. Пък и ако ездачите които Дарсия мрази са на едно място, хем ние сме по-силни, хем ще можем да отговорим на атаката му като един"

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Нед Юни 07, 2009 2:34 pm

Не, не мина през малката къщичка, нито пък се обади. Ако той беше жертвата, тогава трябваше да бъде сам. И трябваше да вярва. Трябваше да вярва, ако искаше да изпълни съдбата си. Не, естествено че Хавок не бе пророк. Но Йонамине му вярваше.
Сам не знаеше как е стигнал до тук през снега и вихъра. Но това бе неговата съдба. Не искаше да отдава чест на някого и да му каже после "Ти изпълни моята съдба". Ако искаше да бъде ездач, значи трябваше да бъде.
Винаги се бе възхищавал на другите, защото той не можеше да бъде като тях. Защото той не бе толкова смелият. Винаги бе гледал с други очи на хората, които се бореха рамо до рамо с вече почти мъртвите си другари. Беше гледал с други очи на онези, които се бореха с знаниено и доказваха, че може. Хора като Рой Мустанг... Хора като Каин Фейри. Кой беше Йонамине?Нито едното, нито войнитъ... Нито другото, нито писателят.
Той бе граничен войник, беше там само да пази да се плащат митата. Разбираше от това, но никога не се беше бил както подобава. Драконът му бе силен, но той бе слаб. Страх го беше от силата му, страх гто беше от магияга и кръвта.
Сам бе погребал трима от съучениците си, с тези окървавени ръце. Сам ги бе погребал, сам ги бе държал на бойното поле, където бяха паднали. Бяха паднали в неговите ръце. Но това не го правеше светец, нито пък смел. Не можеше да мечтае някой ден да падне като тях с чест на някое бойно поле. Щеше да умре в спокойствие. Не, той не бе ездачът, не и по такъв начин, каквито бяха другите... И сега вече го осъзнаваше.
Сега търсеше дим, от който изпитваше ужас. Дим, който можеше да погълне и не знаеше как. Щеше ли да има смелост да се изправи срещу лице от дим, което да победи? Когато нито веднъж не се бе изправил да се бие както трябва...
Не помнеше как е минал през този дебел сняг, как и колко пъти се е препънал, който животи са минали покрай него... Помнеше лицето на дима, когато се изправи пред него и наметалото му падна. Той бе в синьо, единственото, което се чувстваше горд да носи. Димът нямаше форма, но за него... Той виждаше очите, които плачеха в тъмнината, очи на същество, поробено от мрака. Виждаше бялата му развяваща се коса и очите, които винаги плачеха.
Йонамине си пое дъх и разпери ръце. Разпери ги и в този момент усети, как вятърът около него спира. Зимният демон в планината бе усетил това. Бе усетил, че някой иска да се жертва. Но защо, защо правеше този момент толкова труден? Можеше да остави вятъра и снежинките... Така и така скоро ездачът нямаше да го има. Пое си отново дъх и се наложи да погледне към мрака. Мракът, изправен пред него като стена. Хюгес беше прав, помисли си. Йонамине беше поискал да тръгне с Муртаг, но нямаше да се справи със стената. Сега осъзнаваше това.
Мракът...
- Муртаг... Ти не вярваш на нашите думи. И сега разбирам защо. Отчаянието е толкова силно. Но ти не се отказвай, защото няма да постигнеш нищо по този начин. Всеки заема място на някого другиго. Всеки се жертва за нещо всеки ден. Не се отказвай... И аз вярвам, че един ден ще дойдеш да ме спасиш. - тихо каза на снега, надявайки се изминят демон да предаде това съобщение. Това съобщение, което не носеше нищо ново за Муртаг, само още отчаяние. Но какво можеше да направи Йонамине?
Блокира ужасения си дракон и извади още една цигара изпод горната си дреха. Жасмин и Хито вече не му даваха да пуши, но нямаше значение. Ако искаха да управлява силата си... Запали я изкусно, като добър пушач, както винаги. Опитваше се да се успокои, защото сърцето му биеше ужасено. И всеки миг чувстваше, че все повече няма начин да се справи.
- Какво чакаш? Ето ме... Вземи ме! - изкрещя на мрака най-накрая, на очите, които плачеха винаги. Нямаше да има повече смелост да го направи, почти чувстваше как краката му се подкосяват от страх.. Защо? Защо...
Мракът като че ли чак сега го видя наистина. И блестящите от сълзи очи на димното същество заискриха с нова тъмна светлина. То развя черните си криле в тъмнината и обгърна всичко. Снегът, слънцето, небето... Всичко...

В едно пусто поле, вече нямаше нищо, само тишината. Но тъмнината си беше отишла вече. Димът беше се вселил в един единствен, за да спаси другите. Сега едно стъпало една докосна снега, ходейки по него без да оставя следи. Само черни петна, които веднага се скриваха, щом кракът се отместеше. Едно същество, без минало, отиваше при своя господар... Онзи в Мраморната кула. Едно чудовище без минало... Което винаги таеше сълзи. Йонамине бе се превърнал в чудовище и чудовището беше Йонамине... Дотогава, докато някой не му покажеше светлината. Можеше ли да вярва в това? Всъщност, вече не бе способен да мисли, губейки всичко... Чуваше само тишината около себе си...
Йонамине в новата си форма, за по-лесно възприемане на нещата^^

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Пон Юни 08, 2009 5:13 pm

Тъмно ли бе, или бе ден? Имаше ли някого, или бе сам? Кой беше той и от къде идваше?
Не, не беше тъмно. Тук не винаги беше тъмно. Тук бе зимата и тя грееше като самото слънце, но със студена светлина. Бе ден, но душата му бе черна.
Нямаше никого, само няколко диви заека скачаха нейде из белотата, безкрайната белота на Анарния. Но той бе сам, защото душата му бе празна. Убий, мрази, това бе той, това бе Смъртта. Него го мразеха, него го презираха. Той мразеше и презираше.
Той служеше сега на своя господар, онзи, който го беше създал. И чувстваше страх от каквото и да било друго. Лицето му под маската го нямаше и той не го познаваше. Онова бе друго. Не можеше да си спомни кой е. Нямаше я униформата, която бе носил някога, сега имаше плътно червено, кърваво облекло. Не бе ездачът, защото не усещаше дракон. Дракон нямаше, нито пък приятели. Той бе Смъртта, която се бореше с този живот.
Той бе подобие на смъртта, пратеник на злото. И мразеше. Мразеше снега, мразеше цветовете. Мразеше и себе си. Защото не се познаваше. Но не искаше да се опознае, защото се ужасяваше и от себе си.
Той се изправи насред бялата зима. Огледа синьото небе, за него то бе черно и подуши въздуха. Тръсеше господаря си. Той бе някъде там. Трябваше да иде при господаря си. Трябваше да види господаря. Той беше подчиненият, той беше този, който трябваше да се види с този човек. Смъртта искаше да се подчини. Не, не бе Смъртта, но бе подчиненият. Вече не знаеше кой е.

Не много далеч от мястото, където ездачът се беше жертвал, Акисаме-сенсей тъкмо получаваше съобщението. Замръзнал насред двора, той се оглеждаше трескаво, искаше да види това момче. Защо, защо нещата се бяха объркали? Той ли бе направил това или нещо друго? Това бе глупаво... За бога бе глупаво и може би той го беше сторил... Нямаше да си го прости, ако беше така. Не можеше. Страх го беше, че Йонамине никога повече нямаше да се върне като толкова много други. Силно ли беше момчето, за да издържи? За да издържи и да вярва до края, или щеше да продаде душата си? Как можеше да се разбере това, когато дори не го познаваше истински? Кой познаваше Йонамине истински? Кейстръл? Гио? Те бяха мъртви... Лебърард? Той бе издъхнал в ръцете на този ездач... Те бяха мъртви... Йонамине ли мислеше, че ако умре ще се върне при тях? Ако го направеше, беше ли помислил изобщо за Жасмин, за Акисаме... И за останалите?
Не, не искаше да губи това момче. Но не знаеше как да го намери. Можеше ли да намери сам Смъртта?

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Вто Юни 09, 2009 4:51 pm

Снегът бе черен. Черен и мъртъв. И черните сълзи а Смъртта го правеха още по-черен.
Смъртта плчеше. Но не изпитваше тъга. Не знаеше защо. Защо плачеше? Губеше ли нещо или някого? Не знаеше. Той нямаше име, нямаше дори лице. Лицето му бе покрито с маска, която бе невъзможно да свали. Но болеше... За това ли плачеше?
Снегът бе студен и бял, но под краката му щипеше ужасно. И не бе бял в очите му, а сив. И болеше. За това ли плачеше?
Някога бе имал име, защото беше сигурен, че беше живял и преди. Много отдавна ли беше или не? Къде и как се беше родил? И защо, защо нямаше глас? За това ли плачеше? Дали...
Той вървеше бавно. И не знаеше защо. Толкова ли можеше? Само толкова ли можеше? Снегът ли го наказваше, за да върви и да го боли. Повече, по-дълго. Не харесваше този сняг. Не харесваше зимата. Мразеше зимата. Зимните демони бяха зли. Защото се подиграваха с него. А той беше Смъртта. Той нямаше друго име... Сигурно никога не беше имал. И болеше.
Душата на Йонамине беше сякаш напълно изгубена в този друг, чужд образ. Образ, който нямаше тяло, а само форма. Нямаше сянка, нямаше лице. Смъртта трябваше да може да си отива и да идва без никой да я усети. Така, той нямаше тяло, а бе само форма. И сякаш можеше да пропадне през тази земя, да мине през всичко, което беше, стига да искаше да го стори. Чувстваше го.
Душата на Йонамине беше сякаш изгубена и нямаше шанс да се върне повече. Вярваше ли още, че може да бъде спасен? Сега, когато дори не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как да отиде при господаря? И за това ли ронеше черни сълзи по белия сняг? Задето не вярваше на собствената си дума или защото го беше страх? Страх ли го беше наистина, че ще бъде изоставен от всички, случвало ли се беше преди?
Нямаше го. Нямаше го точно така, както Рой се беше опасявал. Нямаше следа от душата на ездача в това същество. Димът просто го беше погълнал и беше заел тялото му, за да го направи свое и да придобие сила. Но имаше все пак зрънце от истинския ездач, там някъде в тъмнината на тази маска. В тъмнината на тази форма без тяло. Имаше зрънце душа... Дали това зрънце беше запазило надеждата? В приказката на Магьосника, надеждата винаги оставаше да свети. Дори да беше сама в този свят, без нищо друго, тя продължаваше да свети. Може би зрънцето душа в това черно, скръбно същество, бе запазило Надежда.
Но само това ли, само това ли беше останало от ездача, който някога бе се опитал да защити честта си? Да, само тази малка частица.
Смъртта мина покрай диамантената гробница на двете вълконеща, загинали в снега. Спря се и погледна загиналите под диаманта. Дълго сякаш стоя там в тишината и гледа. Не, не можеше да си спомни нищо. Знаеше само, че трява да убива. Да убива и господарят щеше да бъде доволен. Не, не знаеше защо и не знаеше, че не е правилно. Та нима той не беше Смъртта, която можеше само да отнема? И да, трябваше да стигне при този господар, трябваше да побърза. Вятърът му казваше да побърза. Трябваше да върви. Откъсна сълзящите си с черни сълзи очи от гробницата и продължи тежкия си път. Частицата от ездаческото сърце бавеше това същество на смъртта. Защото отчаяно искаше да върне онова, което беше било.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Сря Юни 10, 2009 6:36 pm

По черните следи в снега вървеше той. Вървеше, но на почтително разстояние. Никой сега не можеше да се обърне директно към изгубения Ездач. Той вече не беше ездачът, който всички бяха познавали. Може би, ако Йонамине се беше разминал с всичко това, Акисаме-сенсей щеше хубаво да го набие. Колкото за да му покаже, че за него винаги ще е момче... Толкова и заради всичките тревогжи, които му беше натрупал само за няколко часа. Какво по дяволите си беше помислил? Че всички щяха да го приемат така лесно? Какво щеше да каже Жасмин? Дори не беше помислил за нея, нали? Но може би беше... Никой не можеше да каже със сигурност какво се върти в главата на другия. Но Акисаме-сенсей се беше надявал... Надявал се беше поне момчето да бъде разумно. Можеше да се опита първо да измисли начин за победа... Или поне да се посъветва с Хито Накамура... Или дори с него, Акисаме. Никога, никога нямаше да му откаже. Но Йонамине беше избрал да действа сам. А това го отделяше от останалите. Как ли го приемаха съучениците му?
Акисаме спря да следи черните стъпки. Черните стъпки и изгарящите черни сълзи по снега. Нямаше смисъл - те отиваха право в Мраморната кула. Акисаме не искаше да ходи там. Не се чувстваше никак готов за това. Не искаше ника да се срещна с когото и да било от Кулата. Но не беше честно Кулата да отнема момчето. Момчето, което той беше отгледал в последните няколко месеца. Не можеше да се каже, че са близки, съвсем не. Само че той, като лекар, не можеше да приеме нещата така, както другите правеха. Или можеше? Ако се насилеше, можеше и да се получи. Да забрави и да се опита да подтисне болката. На времето, това беше помогнало на Йонамине да забрави за Лебърард и Кейстръл. Но Йонамине беше друга личност. Нямаше да помогне нито пиенето, нито каквото и да било за да бъде забравен ездачът. Поне от страна на доктора.
Нямаше смисъл да следва стъпките. Просто въздъхна. Знаеше, че Йонамине нямаше да чуе тази въздишка. Той вече беше Смърт... И учителят се надяваше, поне надеждата да му остане. Чудеше се колко ли скоро Дарсия ще го изпрати, за да сее това, за което бе предопределен? И срещу кого? Разбира се, срещу ездачите. Онези, които пряко познаваха Йонамине. Но те не знаеха... повечето.... И ако не го познаеха в лицето с маската, щяха ли да го убият? Надяваше се, че ще бъдат предупредени. По този глупав начин не можеше да изгубиш някой толкова близък. Беше равносилно на много по-голямо зло от това на Господаря.
И ако Муртаг не се върнеше изобщо? Тогава надеждите умираха, нали? Никой друг не беше достатъчно силно същество, за да влезе в Кулата и да освобождава. Ами какво щеше да стане тогава? Да идат и да се предадат ли? За да върнат изгубените? Никой нямаше да се съгласи на това. Значи оставаше да си отидат... Така ли?
Той поклати глава и се загърна по-добре с кожуха. Беше му трудно да се обърне назад. Но трябваше да остави Йонамине да върви. Нямаше друг начин. Йонамине вече не беше... напълно Йонамине... Вече не... И дори и да го беше последвал по-навътре и по-нататък, само щеше да се увери в това и болката щеше да е по-силна. По-добре да беше там, където си му беше мястото... И също да се научи на надеждата... Може би...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Чет Юни 11, 2009 6:06 pm

Да бъдеш сам. Сам в студената зима. Сам на този свят, където няма никого другиго. Другите те отбягват, защото си Смъртта, защото си Отчаянието. Другите те отбягват, защото виждат в теб злото, нищо друго. Ти си злият, ти си нищожеството.
Да бъдеш сам...
Ако някой някога кажеше, че иска да бъде сам, някой друг щеше ли да му повярва? Някога имало ли е някой, който искаше да остане сам завинаги? Едва ли. Да се откъснеш от всички по свое собствено желание, за да станеш нещо, което дори не си заслужава да бъдеш. Защо, защо ти е да бъдеш онзи, който иска да страда?
Когато си заобиколен от хората, тогава се чувстваш странно. Всеки около теб е различен по своему и оригинален. Когато си сред тях се опитваш да покажеш себе си такъв, какъвто си. Или често се криеш под маска. Някои са твърде страхливи да покажат себе си. Някои не могат да правят това, защото са били подтискани преди в живота си. Когато останеш сам на този свят, разбираш, че никак не искаш да бъдеш сам... Да бъдеш сам и да няма с кого да споделиш страхове и тревоги и смях. Да бъдеш сам, за да не можеш да докажеш себе си, за да не знаеш какво си... За да се чувстваш жалък и отритнат.
Черните сълзи падаха за това, въпреки че новото същество не разбираше смисъла. За него черните сълзи бяха просто сълзи на незнание. Йонамине не знаеше името си... И никога, никога нямаше да разбере значението на черните си сълзи. Винаги черни.
Когато видиш някой да плаче сам някъде, би ли му помогнал? Би ли се опитал да разбереш какво го тревожи? Можеш ли да му подадеш ръка и да изживееш заедно с него мъката му? Ако ти изглежда зле, ако не е нормален, отново ли ще успееш да намериш тази човешка сила в себе си, за да седнеш до него и да му подадеш ръка? Да изтриеш сълзите му. Някои се страхуват, други биха се опитали да намерят тази сила... Могат ли?
За Йонамине нямаше човек, който да го настигне и да му подаде ръка, за да спре черните сълзи. И беше сам в пустощта. Такива хора са най-тъжните, тяхното сърце е пречупено. Но Йонамине вече нямаше и сърце.
Черното същество на нощта вървеше изправено и готово за онова, което го очакваше. Без сърце, без душа, само една черупка на нещо, което беше било преди. Така, тази черна черупка, готова само да убива и да не помни, влезе в черната нощ на Мраморната кула. Вървеше нататък, само нататък, защото това... бе съдбата му.
Учителят не рискуваше да тръгне след него. Не искаше да последва момчето. Не беше от хората, които намираха смелост, за да го сторят. Някой друг може би щеше да се опита. Но Акисаме чувстваше, че краката му няма да го понесат по черните стъпки. Страх ли беше това или нещо друго? Никога реди не му се беше случвало. И най-лошото бе, че душата и сърцету му, не можеха да му простят това предателство спрямо Йонамине... Само тялото и разумът казваха друго... И всъщност толкова, толкова много съжаляваше, че е така... Ако бе като другите, само ако беше бил като другите. Онези, които вместо да се вслушват в разума, следваха сърцето си. Като Хюгес... Като Рой... Като Фицрицарин... Който и да беше друг...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Нед Юни 14, 2009 8:36 am

Зеленият дракон полетя над бялото поле. Бялото поле, където черните стъпки вече ги нямаше. Отдавна беше минал вече Йонамине от тук, и снегът бе покрил всичко. Нямаше следи, нямаше ги черните стъпки и сълзи. Драконът обиколи пустощта, но не видя нито едно черно петънце долу. Само сивите зайци, които подскачаха от една дупка към друга. И учителят, който безнадеждно изглежда се опитваше да умре в тази огромна бяла пустиня, под която всичко спеше до пролетта. Акисаме вдигна сивите си очи към небето и погледна към дракона. Драконите на Йонамине каква съдба имаха? Рядко, изглежда, на тези ездачи с униформите им хрумваше да споделят с драконите си своите планове. Често си мислеха, че драконът ще преживее вид загуба. Но как можеш да промениш дракона? Драконите бяха разумни същества. Те мислеха, говореха и обичаха. Сякаш човек в драконска форма, те също имаха своите чувства, навици, страхове... Някои от тях дори притежаваха човешка форма. Но една птица не може без крила, драконът - също.
Сутан продължи да кръжи в небето по точно очертан кръг. Сякаш се надяваше, че ездачът му само се шегува и ще се върне. Само след минута, само след две.... Сутан бе имал странна съдба. Когато Муртаг беше намерил счупено яйце в пещерата, въпреки несъгласието на глупавите жреци, бе изнесъл яйцето, но не беше знаел как да се погрижи за него. Беше се сблъскал с Йонамине по пътя. В отчаяния си опит да спасят този дракон от счупеното яйце, бяха потърсили някой, който да се свърже с него. Невъзможно е почти да намериш ездача за даден дракон. Само драконът знае кой е ездачът. Но те не можеха да питат кой е ездачът, защото дракончето умираше... И не можеше още да говори. Как яйцето се беше счупило никой така и не разбра. Когато отчаяно го занесоха на Кевин, който по това време беше нещо като скитник с вълконещото си, той беше пребледнял и за пръв път хората виждаха ангел да губи равновесие и да пада от нещо. Отказа почти веднага да вземе яйцето и беше отпрашил без да отвърне на виковете им да се върне или пък на тези за обяснение. Така, Муртаг и Йонамине бяха стигнали да глупаво решение. Забранено решение. И Йонамине беше се свързал с втори дракон. Имаше Гедвей Игнасия на двете си ръце, единият вече избледняваше, защото розовата Адурна бе загинала неотдавна. И тъй като не беше предопределена за този ездач, Гедвей Игнасия не оставаше, а си отиваше заедно с нея. Само Сутан бе истинският дракон, само той щеше да остави следа и след като си отидеше. Или пък обратното - Йонамине щеше да остави следа в дракона, ако си отидеше. Това беше лошо. Драконът щеше да полудее от мъка, ако загубеше ездача си и ако не можеше да умре с него. Ездачите не обичаха това. Защото те трябваше да погубят дракона, ако се случеше. Другите дракони - също. Всички разбираха, че така трябва, но бе мъчно и трудно да го сториш наистина. Защото това все пак бе било дракон на твой любим приятел някога.
Същото ставаше и с ездача, разбира се. Но той не полудяваше, а оставаше в депресия отчаяние. Ако никой не го извадеше от тази депресия, той можеше и да се самоубие. Това бе големият проблем на връзката между хора и дракони. Този народ не можеше да живее един без друг. Те бяха едно - едно сърце, душа, дори тяло - можеха да виждат и чуват през очите и ушите на другия. И е трудно да изгубиш една част от себе си. Някога, първият ездач бе бил предупреден, че връзката може и да е трудна... Но този човек бе приел и ето до къде бяха стигнали... До една народност.
Сутан не усещаше ездача си, но знаеше, че е още там, защото не чувстваше как губи себе си. Знаеше, че Йонамине е там и рано или късно щеше да го достигне. Щеше да го намери и да го издърпа обратно в светлината. До тогава, нямаше да се умори да обикаля и да търси. Да търси своя ездач, онзи, когото бе избрал за това някога, преди толкова много години, според хората. При драконите годините минаваха доста по-бавно.
И частицата от Йонамине, която поддържаше живота на това същество без душа и сърце... Някъде там знаеше, че Сутан е тук и някой ден ще успее.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   Вто Юни 16, 2009 8:25 pm

Акисаме-сенсей се беше завърнал в топлата гранична къщурка. Не, не можеше да проследи, да настигне Йонамине. Най-доброто решение беше да се върне вкъщи. Това, разбира се, не беше неговият дом, но понякога... Понякога го чувстваше по този начин. Сега стоеше в празната къща и гледаше безизразно към празния стол срещу себе си. Рядко идваха насам Ездачите. Те имаха много работа по границите и идваха само ако са ранени. Но иначе не. Най-често се отбиваше Йонамине. Но вече нямаше да го прави, нали? Сега Акисаме се чувстваше неестествено сам. Знаеше, че някъде там има семейство, но в този един момент, момчето му липсваше. Йонамине беше добро момче, господи, беше добър...
Въздъхна и поклати глава. Нямаше смисъл да продължава с това. Ако Йонамине вярваше, че ще бъде спасен... Може би и Акисаме трябваше да вярва в решението му. Трябваше да уважи решението на Ездача... Въпреки че болеше, ездачите знаеха какво правят. Всъщност понякога не знаеха, но от това нещата така се извъртаха и се получаваше нещо добро.
Ездачите бяха странен народ. Ездачите се бяха променили. Е, не че имаше особено значение. Това не беше темата на неговия размисъл. Той се изправи, погледна за миг през прозореца и пак поклати глава. Драконът продължаваше да обикаля. Сутан нямаше да се откаже нито за миг. Бе дракон и се грижеше за ездача си въпреки всичко. Той обичаше ездача си. Но дали можеше да го достигне? Само един Бог знаеше, както казваха хората. Така учителят извърна поглед от снежната савана и се зае с чая си. Трябваше да прави нещо, за да не остане сам. Каквото и да беше. Нещо, с което да се занимава... С което да не се чувства сам в пустощта. Все нещо трябваше да отвлече вниманието му от Йонамине.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш сам   

Върнете се в началото Go down
 
Да бъдеш сам
Върнете се в началото 
Страница 1 от 2Иди на страница : 1, 2  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
. : Светове : . :: Тройният съюз :: Царството на различните-
Идете на: