. : Светове : .

Заповядайте във всички Светове!
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 ~Дорадо - кулата на моето сърце

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 11, 12, 13
АвторСъобщение
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 25
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: ~Дорадо - кулата на моето сърце   Съб Авг 07, 2010 11:16 am

- Ездачите са се променили... От последното ми идване тук.
- Но, Ризел - Муртаг беше си подобрил настроението, вероятно защото на нея не й беше приятно да стои отстрани и да гледа. Както й беше обещал, беше й обръщал внимание, дори цял ден... Беше странно тук, отново и отново си го повтаряше тя. Беше й помогнал с уроците по драконски и какво ли още не... Ездачите бяха толкова дейни... Винаги, винаги правеха нещо. - Ти си в Дорадо! Тук няма само ездачи...
- Черните господари имат подобна култура, изглежда?
- О, не... Тяхната култура е дори и по-интересна. Мога да ти покажа, но няма да... приличам на себе си...
- Жалко, че няма какво да се яде тук. Храната ви е странна!
- Как? За бога, вие ядете само глупости! Сядай!!
Скара й се и тя седна на най-близкия стол, бяха в тронната, където бе подготвена масата за вечеря.
- Госпожице, съдовете на кухнята на кулата Дорадо с радост биха представили... - той прочисти гърлото си и замахна с ръка към другия край на масата - Вечерята ви!
Чиниите и чашите се подредиха сами и започнаха да подскачат, докато той ги наблюдаваше. Приличаше на някой друг. Ним го беше забавлявал така, когато Муртаг бе толкова, толкова малък.
- Ти... наш... гост, гост бъди, тук на нас се остави... Слагай кърпа на врата шери, и всичко забрави... Готвим само вкусотии, питай чаши и чинии! Менюто в миг вземи и си поръчай ти, бъди наш гост! Малко страх те обзе, но банкетът си тече, няма кой да негодува, щом лъжиците танцуват! С чаша в ръка, вдигни наздравица! Наш гост бъди, против стрес и добре вечеряй днес! - чашите и чиниите, всичко, водеше се по неговата песничка. Ризел не беше чувала нищо подобно от господаря някога преди. Беше като магьосник, Лука също се справяше така, но това... Беше неповторимо. Ето защо го пазеха толкова, съучениците му... Прислужничките му като че ли също знаеха детската му песничка, затова също поеха някои от репликите. Всичко се въртеше и летеше наоколо, дори Санджи не можеше да повярва на очите си, как готвеното пиле подскача с чинията си и се подрежда. Муртаг просто летеше из чиниите и им даваше ритъм. - На сладко ти поспи, но първо си хапни, наш гост бъди!
За първи път Ризел виждаше колко прислужници всъщност имаше в Дорадо. Сякаш бяха хиляди... Нямаше съмнение, че подобно нещо можеше да се види... само на масата на Мрачния юг. За миг може би си представи какво ли е там. Не й се вярваше, но...
Младо русо момче вече се усмихваше и отваряше пианото си, за да го настрои. От кога... Кога Муртаг бе успял да уреди така дома си. Неговото царство... С червените и черни завеси, с тъмнината... Със златото и среброто, всичко тук беше негово... Дори животът на хората...
Лилавокосият в миг се оказа до пианото и, все още задъхан от тичането насам натам, се настани върху него. Той имаше всичко това. Бе го избрал и бе го приел. Тук... само тук бе щастлив, защото не бе отхвърлен... Намигна на момчето с пианото, докато чашите още летяха около тях.
- Отвори очи, за да откриеш... един различен свят. Вярвай ти... и в този миг... Съдбата ще реши! - изглежда днес беше на настроение... Дори съучениците му да ги нямаше, тук имаше хора, които също му бяха толкова близки. Дори в чернотата. Момчето му припяваше невероятно добре. Как ли пееха заедно с Ямараску тогава? - Незнаен рай от нас е скрит... Изпълнен с радост и мир. Живот красив... щастливи дни. И сега стои пред твоя поглед... Един, различен свят. Вярвай ти, и в този миг, Съдбата ще реши! Там сред гъстите гори... любовта намира път... Живот красив, щастливи дни. Смело тръгвай в трудния път, даже да нямаш сили! Върви напред и имай мечти!... Живота не спира дори да те чакат беди... - различни картини от непознати хора плуваха по стените... Картини на ужас... и щастие... - Сълзите стичат се безпир... Сърцето майчино скърби... Отива си... една мечта... Но ето че тогава виждаш... един различен свят! Вярвай ти и в този миг... Съдбата ще реши!
Ръкопляскаха им, много, много хора. Що за кула бе Дорадо, колко хора имаше тук. Лилавокосият им се поклони и се засмя, докато вече имаше желаещи и за малко танци. Остана там, очевидно за да си поотпочине, пък и Ризел трябваше да опита от храната, която й бе сервирана така странно.
- Сега увери ли се, че е различно? - тихо я попита много по-късно, когато тя вече беше само на чай и масата вече я нямаше, за да могат хората да се забавляват. Стоеше на стълбите на трона му, а той беше се изправил и гледаше... бала? Не, просто празненството.
- Някак... магическо е... Какво си ти? Какво е Дорадо?
- Дорадо е моето сърце. Аз съм неговата душа. Не мога... да живея без него.
- Страх ли те е, господарю?
- Да... Магията тук... тя е самата мен... Няма къде другаде да живея. Тук имам всичко, което ме прави щастлив... Тук съм... себе си. Ще ме удостоите ли с честта за един танц, госпожице?
Беше вдигнал ръка, момчето кимна и за миг започна красива валсова музика. Една от прислужничките, които явно много харесваше стила на свирене, дори запя, макар че Ризел не разбираше текста, понеже драконският вървеше бавно... Още повече официалният...
- Ще ти покажа... - Муртаг й се усмихваше и й подаваше ръка. Тя кимна, макар и да не беше много уверена в тези танци... Стъпките му оставяха светли следи по мраморния черен под. Залата затрептя от сияние, което бе сякаш неговото... Поклони й се и започна танца уверено. Тук не се страхуваше от нищо. Защото всичко тук се случваше в душата му. Тя мислеше, че го разбира... Той бе магията на Дорадо. Ако си отидеше... Всичко щеше да увехне... - Не се страхувай, Риз-чан. Тук всичко ще бъде наред.
- Вярвам ти... Знам, че мога да ти вярвам... - той й кимна и я прегърна, беше прекалено топъл, все едно имаше температура... Но бе огнен ездач и това беше нормално... - Както всички тук ти вярват... Само че... Единствено аз... те обичам по този начин...
- Внимавай, ще ти завидят...
- Никога... - той се усмихна по онзи странен начин, който напомняше така много за баща му. Същата онази странно топла усмивка, която сякаш беше наследил от... Кой? Магьосникът също се усмихваше така... Ризел не беше особено сигурна.
- Не мислех, че ще се съгласиш да останеш, Ри. - хвана лицето й с ръце, макар и в ръкавици, за да може да я погледне. Все пак... Беше с една глава и малко повече, по-висок от нея. Тя мразеше това... Всичките ездачи бяха такива. Просто не беше никак честно! - Семейството ти... Толкова се тревожи да не попаднеш в ръцете на онези отново. Но не се безпокой, тях вече ги няма.... О... Затова ли брат ти е тук?
- Не ме е страх. Научих се да се боря... Трябва да се бориш, за да оцеляваш. Ти го знаеш най-добре.
- Не те ли е страх... да бродиш в моето сърце? Дорадо не прощава на никого... На никой... - за миг май се замисли в някаква не много приятна посока, но само за миг.
- Щом си позволил на тези хора да бродят в сърцето ти... Значи не е толкова лошо, колкото човек може да очаква... И Муртаг-сама. Ти си благородник. Моля те, остани такъв, какъвто беше и днес. Тъгата не помага за нищо.
Нямаше да забрави онази вълшебна вечер. Вечер, изпълнена с толкова открития, че чак не можеше да повярва. Сега вече знаеше къде живее. В сърцето на някой, който отдавна бе останал без сърце. Никога нямаше да забрави денят в тази тъмна зала, сияеща от най-прекрасните светлини на магията. Тук... тук всяко дете бе сънувало да бъде. Да, вечерта, онзи ден, онази кула... Първата целувка, която получаваше от този човек... Човекът, който обичаше, но мразеше... Чакай... Господарят я беше целунал. Господарят на тези хора и на тази кула... Въпреки това никой не обърна внимание. Да... Това не засягаше останалите. Вече не се намираше в онзи ад. Не повече.
- Муртаг... - мислеше, че разбира... За какво му бяха онези три девойки. Те просто го обичаха като баща и приятел. Всички тук го обичаха. Все пак... той ги беше оставил да живеят в душата му. Не биваше... да им завижда... Глупости. Народът й говореше само глупости. Разбира се, че той можеше да обича. Никой никога не го беше прегръщал? Тя току-що го беше направила. - Обичам те, Муртаг.
- Хм, не са ми го казвали от много време. По-скоро е обратното.
- Стига си се шегувал!... Как се казва... песента, на която танцувахме?
- За какво ти е да знаеш, Риз... Тя е ездачески шедьовър... Написана за пиеса. Шедьовър за театралното изкуство.
- Кажи ми, моля те... И аз ще се науча да я пея... Искам да помня.
- Нарича се "Инори". Означава "Молитва". Написана за Ромео и Жулиета... Някога преди я пееше мъж, но после я дадоха на жена... Но какви ги говориш, та ти дори не можеш да говориш на ездачески.
- Ще се науча... Този път обещавам наистина. - щом той я беше целунал... Значи и тя можеше. Този път... той нямаше да й се сърди... Нали? Не й попречи... мирисът на мента и матучина сякаш го беше обгърнала целия... Характерно, за ездачите... После се сепна и го пусна. Залата бе станала тъмна. Само точици златна светлина обикаляха около плътните червени завеси, които се слагаха, за да пазят топлината в сградата. Прозорците бяха твърде големи. Беше по-тъмно и от нощ, тя не виждаше дори себе си, какво оставаше за него или други...
- Сигурно си изморена. Надявам се да поспиш добре... Утре имаш бойната задача да продължиш да се учиш. Лека нощ, Ризел. - приключи всички теми с това изречение и изглежда, се оттегли. Вероятно някъде към трона си, но тя не успя да го види. Освети се само подът и вратата, от която да излезе. Дали нещо не се беше обидил?... Или искаше да помисли върху нещо... Е, по-добре беше да не го притеснява.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 25
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: ~Дорадо - кулата на моето сърце   Съб Авг 14, 2010 9:44 am

~~~
- ... Така че, искам да помислиш за тези възможности, Ремо. - ангелчето кимна и усмихнато тръгна, по-скоро се затича, да изпълнява поръчките. Днес беше по-щастлив от когато и да е. Добре де, рядко се отваряше възможността да служиш така, както си трябва. Господарят му просто беше на настроение. Когато се будеше с настроение беше чудесно...
Един мъж, облечен в черно, с шапка на глава бутна огромната врата и огледа залата си. Неговата зала. Да, тя беше свързана с него. Не домът на драконите, а това място накрай света. Това беше неговият дом. Усмихна се и кимна на няколкото слуги, които се разтичаха да задържат упорито затварящите се сами врати.
- Санджи - пусна вратите и влезе в залата, последван от обичайния си антураж от познати лица. Готвачът, който беше разбрал, че господарят е на настроение да господарства, вече се беше появил на вратата на кухнята с ръка на сърцето си в лек поклон. - За закуска нещо нормално.
- С ябълки ли, сър?
- Казах нещо нормално... Яйца, каша... каквото ядете там, в планините... За закуска.
- Сигурен ли сте? Последния път хич не ви хареса.
- Ще опитам пак. - мина разстоянието до трона си и се настани там, като се протегна няколко пъти и въздъхна с облекчение. - Лука...
Синекосият се отдели от групичката слуги и коленичи пред трона. О, колко пъти му беше казвано да не го прави, но... вече нямаше смисъл. Така и така Муртаг нямаше да свикне да го вижда коленичил, но нямаше какво да го прави.
- Проверявал ли си войските напоследък, Лука?
- Командирите се грижат за тях и, както заповядахте, сър, се присъединиха към хората на ездаческото кралство.
- А каза ли им да се представят и те за хората на ездаческото кралство? Нали не носят онази емблема?
- Тръгнаха с емблемата на черния вълк... Вашата емблема, сър.
- Ох.... Е, няма значение, вече са тръгнали. Къде е Ранпалан?
- По ваша заповед, сър, свободен да прави каквото иска. Обикаля полетата в търсене на мишки.
- Ами Пако?
Синекосият махна с ръка към единия ъгъл на залата, където черната лисица преспокойно се наслаждаваше на чиниика мляко.
Бяха интересна картинка. Лука и Муртаг. Господарят, седнал на черния си трон, гледаше подчинения си с такава бащинска любов, че сякаш Лука беше негов бъдещ наследник. От своя страна, Лука не го гледаше изобщо, гледайки упорито в пода пред себе си, коленичил, подпирайки се на жезъла си.
- Сега имаш ли някакви задължения, Лука?
- Заповядахте ми да наглеждам града и при недоразумения да се съветвам с вас. Градът е в отлично състояние, сър и все още не сме имали никакви произшествия или проблеми.
- Продължи да го правиш, Лука. Свободен си. Кепет...
Синекосият се изправи, отново се поклони дълбоко и напусна залата, като на негово място коленичи земният дух. Беше се променил много за толкова кратко. Русите му, почти бели косици, сега бяха по-блестящи, лицето му, прекалено бяло, блестеше от радостта, че е жив и че не живее под земята.
- Намери ли своето слънце и луна, Кепет?
- Не, за жалост сър, но ще продължавам да го търся... завинаги.
- Добре, Кепет. Но имам и една задача за теб. Искам да изпратиш писмото, което ще ти дам по-късно, до Рой Мустанг. Ще е добре да отидеш там, ще е по-лесно да търсиш. Само за месец, ммесец и нещо?
- Седмица... По ваше позволение, сър.
- Добре, колкото пожелаеш. Но е добре да промениш обстановката. Свободен си... - той огледа останалите, но погледът му се спря на вратата. За миг сякаш не разпознаваше човека, който е там, но после се усмихна отново - Я да видим кого си имаме тук... Ямада Раску Шоу?
Розовокосият вдигна глава и се приближи, като коленичи на мястото на Кепет. Усмихваше се и го правеше на шега, но за хората наоколо... беше истинско. Съученикът, който бе щастието на лилавокосия им господар... бе негов подчинен?
- Казах ти да не се връщаш тук, Ямараску.
- Господарю... Моето място е там, където аз пожелая, ако ме извините.
- Искаш да служиш на чернотата ли? Отдавна вече не си нейн роб. Аз те освободих... не помниш ли?
- Затова служа на светлината. Вашата светлина.
- Интересно... Добре, Ямада Раску... Стани!
Розовокосият направо скочи, но това нямаше значение. Господарят го погледа още няколко минути, после поклати глава в стил "невъзможен си" и си кимна.
- Ако искаш да върнеш светлината ми. Тогава пей.
- Когато пожелаете. - Муртаг му махна към пианото и се усмихна.
- Имаш ученици за учене, Ямараску. Не се бави... - двамата се гледаха няколко минути, после господарят се засмя, просто ей така... За някои беше стряскащо, но пък повечето си бяха свикнали с доброто му настроение да идва и смеха. - Санджи, готов ли си там.
- Разбира се! - русокосият се отдръпна от масата и се усмихна - Както си пожелахте, сър, нещо от дома на Тир`ре.
- Перфектно... О... Благодаря ти, Лука. - синекосият се беше върнал и отново беше коленичил... което си му беше навик, но сега държеше нещо в ръце. Две неща. Господарят се изправи и с някаква носталгия вдигна двата меча. Единият, перфектна катана, черна като нощта... перфектно оръжие... Беше си го избрал още в училище. Другият меч... Гламдринг... Все още блестящ в синьо, отровно и опасно синьо. На новата му ножница сега беше изобразена вълчата емблема. - Кой го направи?
- Шивачките го избродираха със специални конци...
- Разбирам... Е, щом всичко трябва да е с емблема... хубаво, няма да се сърдя... Благодаря ти отново.
- За мен е чест! - Лука вдигна глава и се усмихна. Очите му заблестяха досущ като тези на някой друг. Тези на отдавна мъртвата му сестра. Муртаг си спомняше... Клетвата на това момче. Много отдавна. Насред полята от тучни треви, където бе получил жезъла си. Винаги щеше да помни този ден.
- Сега отново си свободен. - Лука беше по-млад от него с четири години. Бе още на двайсет в момента и все още развиваше невероятните си способности. Колкото повече се променяше Муртаг, толкова по-силен ставаше Лука. В чернотата му бяха казали, че Лука е неговият магьосник, който трябва да го защитава до края на света. И Лука го правеше дори да нямаше нужда. Муртаг обичаше това момче. По-нисък от него, но много подвижен и остроумен, Лука винаги измисляше начин да измъкнве господаря си от каквото и да било. Беше като негов по-малък брат, но в същото време беше безкрайно предан. Ако Муртаг му кажеше да умре, той щеше да го направи с радост. Ако му кажеше да се хвърли от висока скала върху остри камъни... Щеше да го направи. Винаги беше бил такъв...
Лилавокосият му обърна гръб и щракна с пръсти, за да накара завесите да се спуснат. Твърде бяла беше светлината навън. Свещите се запалиха като по команда веднага, щом стана тъмно. Вече знаеше, че хората му... да, неговите хора... Нямаха нищо против тази тъмна, мрачна обстановка. Той просто я обожаваше... Някак по-приятно му беше в тъмнината, не се чувстваше напълно сам, когато нямаше никой друг. Пък и беше... по-романтично...
Поспря се и се заслуша в тишината на кулата. Можеше да научи каквото си поиска. Каквото и да ставаше, той можеше да го разбере. После вниманието му се насочи към тананикането на някой, който току-що беше влязъл в коридора и се въртеше объркано. Тази мелодия я помнеше. И то много добре.
- Имаго! - възкликна, обръщайки се точно на време да види как високият и по-възрастен от него мъж надниква да види къде е попаднал.
- Слава богу! Намерих те! Миришеш ми на ябълки от триста километра.
- Нали не съм развил алергия към тях, докторе?
- Че как... това е невъзможно...
- Радвам се да те видя Имаго!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 25
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: ~Дорадо - кулата на моето сърце   Чет Ное 18, 2010 6:51 pm

Ето я земята, сякаш Бог,
всесилния владел на небето,
я даде на народа ми в оброк,
след дългите страдания.
И ето – аз вземам шепа пръст на свойта длан...


Някога бе стоял пред тази земя и се беше взирал в далечината, над хоризонта, над светлината. Той бе мракът на тази земя, но бе и нейната десница. Един владетел го бе провъзгласил за совй наследник. Той бе неговият наследник, носеше неговата сила в десницата си. Бе хванал неговия жезъл... Той бе тяхната чест. Единият бе силата, другият смелостта, третият правосъдието, но той... той бе честта и гордостта. Винаги бе бил това. Макар роден далеч нататък, където нямаше живот и нямаше нищо... Роден бе за тази земя, която го бе върнала в ръцете си дори след толкова време... след толкова години... След толкова страхове... Лилавокосият стоеше пред същата тази земя, която го бе отгледала. Вървеше отново на земята, която някога не можеше да притежава и обича. Но това бе единствената му родина... макар да бе нещо, от което другите се страхуваха...

Аз влизам в бой с великата империя,
За правото да бъда твой, Земя!
Като изгубен бащин край намерена,
по волята на Бога и рода!


Той се беше борил срещу собствените си роднини. Бе се борил с честта и гордостта, с любовта и силата в себе си. Той бе част от злото, но се бореше за ония, които бяха негово истинско семейство... Да, той бе водачът на злото, водеше го по петите си, водеше го ръка за ръка с онази смътна сила, която убиваше... Но ето че пак тичаше в боя срещу ония, които му бяха вдъхнали живота. Той какъв беше? Черното или бялото? Доброто или злото? Къде по средата можеше да отиде... Той сам не знаеше кой може да бъде... Но той искаше да бъде това, което винаги беше бил... искаше да види отново... една земя...

Как дирих те през пясъчни пустини,
През речни прагове и равна степ.
Как с палещата жажда за Родина,
прегазих злото и целунах теб!

Това бе единствената земя, на която стъпваше с радостта, че се е върнал у дома. Защото това бе земя на безкрайните равнини и планини. Красивата зеленина, красивият сняг. Всичко, което събуждаше в един човек думата родина. Той бе нейната сила. Силата на тази земя, честта на тези хора. Него бяха избрали да обича... това, което никога не му се беше полагало. Неговата душа бяха спасили, за да мрази... всеки, който погажеше тази невероятна красота. Бе обичал и щеше да обича. Всичко, което някога бе виряло тук. Всичко, което някога бе почувствал тук. И никога, никога не можеше да си представи, че в душата му можеше да има друга държава, друга земя, която да обича...

Четирима бяхме синове - орли.
Преди смъртта си, татко ни закле,
да се държим задружни брат до брата,
за да не скърши буря нашите криле!


Баща им, бащата на тези четирима некръвни братя... бе той, водачът на всичко свято и чисто, което водеше тази земя. Роланд Колд, който бе сърцето на всичко и всеки, който бе тук и живееше за тази земя. Това бе тяхната родина. Това бяха техните сънародници. Това бе техният свят. По волята на боговете, подарили им най-прекрасното кътче на света... И те изпълняваха дълга си към човека с кралските криле. Човека, дал им най-прекрасната сила... да защитават това, което всеки държи най-близо до сърцето си...

И викам аз за таз държава,
със знамето, забодено в пръстта.
На падналите в тая битка – слава!
На живите – венецът на честта!

Той харесваше духа и смелостта на хората, отдадени на тази земя. Харесваше това, което бяха. Харесваше ги такива, каквито са. Те можеха да умрат за свободата и честта. Те можеха да умрат за всичко, което познаваха... Само за да могат да са сигурни, че земята им отново щеше да види светлина. Светлината, която водеше слънцето при тях, у дома... Светлината, която лилавокосият не беше и все пак защитаваше ревностно, защото чувствата в сърцето му никога нямаше да я предадат. Тя бе единственото добро, което познаваше, единствената любов, която имаше...

Преведох през пустинята народа,
през съсък на влечуги и стрели.
Ах, татко мой, стани от гроба,
да видиш как духът ми дава плод!


Неговият дух никога нямаше да се сломи. Той бе духът на царя. Царят, дал му всичко, което бе имал в десницата си. Сега той бе тяхната десница. Един от четиримата. Той трябваше да води народа си така, както Първият бе довел народа си през пустинята, от нищото към светлината. Така, както някога преди народът бе дошъл от нищото, за да бъде това, което сега беше. Той обичаше своята история... обичаше познанията си. Обичаше настоящето. Щеше да обича бъдещето. Още от първия ден, в който предците му бяха стъпили на ето този стрък трева... ето този камък...

Заклевам се, в тривързения ремък,
във всяко късче от таз трева,
Земята си от Бога и от кремък,
ще браня с острието на гнева!

Никой никога нямаше да докосне тази корона... Този жезъл и този пръстен. Никой никога нямаше да погази меча, водил хората напред, през сенките на мрака. Мечът, държан от неговия баща, неговия покровител... оня, който бе му подарил живота. Затова той се бореше заедно с тях. Защото това бе и неговата родина. Това бе неговата държава. Това бе земята, която бе отвоювал безброй пъти. В битката, където с рога стоеше на хълма и викаше всички на бой... Мнозина измираха тогава... Но всичко продължаваше напред... Един ден всичко щеше да бъде щастливо и прекрасно... като в дните, когато никой още не бе познавал този край...

Заклевам се, да бъда твой, земя!

Завинаги...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 25
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: ~Дорадо - кулата на моето сърце   Чет Юли 21, 2011 11:56 pm

~~~~
"Ти обеща... безмълвно, с мечтаната усмивка на уста. Ти обеща... И дългият летен ден превърна се в песен. Срещнах очите ти в своя мрак... зная, че още си там, там ще бъдеш... Моят ангел без крила..."


Една година. Една година бе минала от оная злощастна битка, в която бе изгубил толкова много. В битката, където част от сърцето му бе загинало. Още помнеше сълзите на брат си и чуваше неговият безпомощен глас в главата си. Някъде там, Дарсия го бе молил за милост. Някъде дълбоко в сърцето си, пропито от черна скръб. Казваха му да не скърби... но той бе убил, заедно с брат си... и частицата от себе си. Макар и спасил го, с магия отнел душата му и вложил я другаде, на сигурно... той отново го бе убил физически. И сега го болеше и него...
Бе се скрил като господарят, в кулата на черния мрак. Бе избрал да скърби тихо, далеч от другите. Не можеше да наранява Джени. Не можеше да нарани детето, което обичаше, единственото семейство, което истински имаше... което бе достигнало сърцето му през мрака и мъглата... което бе истинско и живо... осветяваше пътя му, грееше като неговото слънце... Когато нея я имаше тук, всичко ставаше по-добро... всичко си идваше на мястото. Не го боляха раните, не го болеше и сърцето. Тя бе неговото щастие.
Не можеше да нарани и момчетата, които бяха страдали заради него... не можеше да нарани и Ризел. Не можеше да наранява всички останали в Дорадо. Той бе бил техен господар. Със сила бе се отскубнал от злото, не се беше поддал на изкушението. Ако беше... сега щеше да властва над всичко, над всички... и Джени също щеше да е....
Стисна зъби в болезнена гримаса и се обърна на другата страна. От дни не бе излизал, докато детето се забавляваше някъде. От дни седеше в тъмната стая, която бе обикнал. Най-високата стая от черната кула. Тъмната, оная тъмна стая... Тук, в тъмнината, той можеше да разбере тъмнината в себе си, в душата, завинаги разполовена на две... Две... Омраза и обич... Сега лежеше на леглото, омърлушен и завинаги сам. Гривната на ръката му, оказала се поредната болка в живота му, вече не блестеше. Вече никой нямаше там, отвъд... вече го нямаше и брат му... Нямаше го... Мекотата на възглавниците сякаш не можеше да усети. Светлината на деня не достигаше до него. Единственото, което го крепеше, беше онази детска усмивка, изпълнена с доверие и обич... той за първи път се чувстваше истински полезен. Още в онзи ден, когато във високия Динзел, тази планина на вечния сняг и студа... бе срещнал малкото момиченце, подало му ръка. Той бе станал неин баща... толкова непохватен и глупав... и все пак неин баща... Някой някъде бе му дал куража да приеме една ръка в своята... и да се опита да защити момичето така, както никога досега не бе успявал да защити... никого... за нея давашецелият си живот... знаеше, че дори любовта в сърцето му да се върне и за останалите... той винаги щеше да обича детето, което Съдбата или Случайността му бе подарила. По-различна бе любовта към детето от тази към братята му... и това, това бе съвсем, съвсем нормално... Момчетата бяха неговата смелост, неговата сила... но нищо не даваше на един човек повече сила от това, че се чувствадлъжен пред някого. Някой, който да защитава.
Чу вратата, която не бе отварял от дни, сега да се отваря. Не се и помръдна дори. Вече го нямаше злото, кето да очаква... вече нямаше ги онези сини, о, кристално сините очи... които виждаха всичко през мрака. Не беше Джени... щеше да я усети от метри... беше жена... чувстваше лекият й парфюм, влетя в стаята му като нежна горска самодива... тази жена се притесняваше за него... тя се опитваше да стане връзката му със света... да го изведе отново във светлината, която бе загубил...
- Добре ли си? - гласът на птица... тя бе свободна. Горда и свободна, тя бе различна от него, негова противоположност. Той знаеше, че това я привлича към него... знаеше, че тя го обича. Не й отговори. Затвори очи. Под завивките и възглавниците, кървавочервени... се чувстваше достатъчно добре защитен. Но тя, разбира се, не остана особено доволна от реакцията му или... липсата на такава. Чу я как се приблиава, но не посмя да дръпне завесите, защото той губеше търпение и се ядосваше, когато правят неща пряко волята му. А това понякога дори бе опасно. - Ако беше Джени и те видеше такъв, щеше да я заболи, знаеш ли?
- Щях да разбера, ако е тя.
- Но не вярвам да ти се хване лесно. Тя е умно момиче... По-разумна е, отколкото си мислиш. - той разбираше по гласа й, че се приближава. Лекият пласт прах по пода заглушаваше стъпките й. Той не обичаше да чисти. Обожаваше стаята си пълна с възглавници и одеяла, но не обичаше да чисти. Наложи се да бъде любезен и се обърна по гръб на леглото, за да я погледне. Косата й бе израснала през това време... колко време бе минало? Не помнеше... но сякаш не я беше виждал толкова, толкова отдавна... Черните гарванови коси на неговата Снежанка. Идваща от най-високите върхове на севера. Тя бе прекрасно ледено създание... създание, което бе дошло, за да го последва през мрака.
- Защо ме гледаш така? Има ли ми нещо? - бе вдигнал лилавите си очи към нейните сини. Изпепеляващо сини... сини... Тя коленичи до леглото, така или иначе бе твърде ниско, че да си търси стол в този истински хаос. Ръката й бе студена, когато я сложи на челото му. Правеше така всеки път, когато дойдеше. Болен ли беше за нея? Та тя не го познаваше. Той просто... просто си беше бил такъв... винаги...
- Имам чувството, че някой ден ще се загубиш. Ще вляза в стаята ти, а теб повече няма да те има. Ти зачезваш в този мрак. Съдбата ти даде шансът да промениш своето бъдеще, казвал си ми, помня го... както и на всички твои приятели. Те също са твое семейство, нали? Ездачите вярват, че всички останали са тяхно семейство... но ти... ти бягаш от останалите.
- Не мога да...
- Не можеш да понесеш как плачат, как оплакват близките си? Криеш сълзите си, защото си различен? Не искаш да споделяш с тях болката? Не сме ли всички хора на този свят, нали затова бях спасена от вечния ад? Защото ездачите вярваха, че могат да дадат на всяко живо същество шансът да живее под слънчевите лъчи. Да живее и да продължи да се развива. Всички страдаме, когато загубим. Всички се смеем, когато ни е даден шанса.
- Коя си ти, по дяволите... - той знаеше коя е... една от поредните надежди, които надеждата бе изпратила на пътя му. Той винаги се бе надявал да го разбират по този начин. Никога не говореше истината, винаги криеше сърцето си... винаги отстъпваше, винаги се съгласяваше... но тя бе една от малкото хора, които го разбираха, когато разчитаха истината в очите му. Ямада бе такъв.... Блу Тегами го можеше... Роланд Колд също. Бе подал ръка на Джени не само, защото бе толкова малка и самотна... а защото по някаква причина го бе привлякла... те някак си бяха еднакви... Господи, толкова същества по пътя си бе срещал... но толкова малко от тях го разбираха истински. - И кой съм аз?
- Ти си този, който си... ти сам го каза, нали? Вече не си синът на Клетвопрестъпника. Нито си Спасителят. Не си Господарят на Дорадо. Не си господарят Моуси, не си Даедел Раун дори... Муртаг, ти живееш с нас, а ние живеем в светлината. Време е да излезем навън... при семейството си.
- Те са те изпратили, нали? Изпратили са те, за да разберат как съм. Защото ти... защото аз не мога да те излъжа... не мога... Опитвах се... опитвах толкова пъти, отчаяно се опитах да те изгоня далеч от себе си... но ти оставаше и оставаше... Изглежда не мога да изгоня любовта, нали? Новата любов в сърцето си.
- Не можеш... и не бива... отчаянието ще си отиде, когато започнеш да обичаш истински. Както някога си правил. - господи, тя също го можеше. Тя говореше сякаш неговия език. Никога истината докрай, с думи заблуждаващи... но дълбоко в очите й виждаше истината. Той бе задал въпрос, скрит зад думи... и тя бе отговорила по начин, по който да бъде разбрана. Тя познаваше душата му... Познаваше го. Затова не се възпротиви, когато за първи път от много време тя пожела да го целуне. Обикновено се правеше, че му се сърди, че не се познават, че не искат да се виждат... тази игра бе сладко опасна... и двамата знаеха как да я изиграят най-добре.
- И това си забравил? Казваха, че те бивало с целувките. Разочароваш ме. - тя се изправи и усмихнато му се оплези - Ще отида да видя как върви с ябълковия пай. Ако искаш парченце, ще трябва да дойдеш.
- Я, чакай малко! Кой е казал, че съм забравил?! Стой и не се смей!

ПП: Най-Муртагското мнение, тази година (понеже май не съм писала много с него тази година де xD). Той е виновен!! Събуди се, докато скучаех

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ~Дорадо - кулата на моето сърце   

Върнете се в началото Go down
 
~Дорадо - кулата на моето сърце
Върнете се в началото 
Страница 13 от 13Иди на страница : Previous  1, 2, 3 ... 11, 12, 13
 Similar topics
-
» 16 - Кулата
» Ангелски карти таро
» Таро и здраве- теория
» Кулата

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
. : Светове : . :: Тройният съюз :: Царството на драконите-
Идете на: