. : Светове : .

Заповядайте във всички Светове!
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пон Сеп 21, 2009 11:11 am

Планините.. Това бе техният дом. Техният дом до безкрая. Те не бяха Ездачи. Те бяха вярващи... До края. В свят, където хората нямаха нищо, където дори не познаваха себе си. Чакайки хората, минаващи в планините да им дадат име, за да следват тези хора до края на своя живот.
Студената зима покриваше тайните пътеки, които отвеждаха пътника до незнайни красоти. До красоти, които познаваха само те, хората от планините. Безкрайни ледени пътеки се виеха в планините и се криеха в пещерите. Пещери от чудна, божествена светлина. И ледът бе тяхната светлина. Много, много отдавна Тир`ре бяха изгонени от Царството на Ездачите... Ездачите мислеха, че те все още се спотайваха из планините на техния свят. Да, там също имаше изостанали... Но повечето бяха приютени от Зимния демон, на когото слушеха. Те, те бяха неговия народ. Неговата единствена връзка със света, който не познаваше.
Преди още да се появат Ездачите бе съществувал само един нардо. Те вярваха на дивите дракони от планините и им се молеха за радост и здраве, за късмет. Да, драконите бяха техните божества. Само че... Когато светът започна да се променя драконите слязоха от планините. И един ден... Един ден се появиха ездачите. Някои хора продължиха да вярват в драконите като в божества и оставиха религията в сърцата си. Превърнаха се... в Тир`ре.
Тир`ре бяха стар народ, но и не чак толкова. Бяха стари колкото ездачите, защото бяха един и същ народ... Да, но някои ездачи не зачитаха този род...
Тир`ре имаха странна магия. Магия, която никой друг не разбираше. Но беше факт, че драконите, които се свържеха с тях получаваха странна сила. И много дракони успяваха да заемат човешка форма. Драконите на Тир`ре приемаха своята иначе забранена човешка форма и можеха да бъдат като всички останали... хора... Хора, но и дракони. Хора с драконски огън, който можеха да използват когато пожелаят. И да заемат своето истинко тяло когато потрябваше. Това бяха драконите на Тир`ре.

На самотния връх над тайното им селце седеше един от тяхи свиреше жално на флейта. Зимните демони ги бяха научили само на това, защото самите те не знаеха друго. Флейтата им можеше да управлява снега и да прави невероятни форми в бурята. Да, зимните демони обичаха да си играят с белотата, която бяха самите те. Бяха научили и Тир` ре на своята магия, в замяна бяха получили нещо друго...
Мъжът на онзи тъй остър връх свиреше своята бавна мелодия и се наслаждаваше на вихрушката, която танцуваше около него, подета от музиката. Тир`ре нямаха връзка с другите ездачи. Двата народа се мразеха още от разделението си. Вярно, някои ездачи ги приемаха, други - не. Това вече нямаше особено значение. Тир`ре бяха вече далеч и това им беше достатъчно да се чувстват изолирани.
Този човек имаше дълги черно-кафяви коси, вързани в момента на опашка, която се вееше от снега. Беше облечен твърде леко, но това като че ли изобщо не му правеше впечатление. Защото си имаше причина. Защото кръвта му бе много по-топла от кръвта на другите същества. Защото беше дракон.
Това беше жив пример за магията на Тир`ре. Дракон в човешка форма. Да, той също можеше да бъде като останалите... Но същевременно съвсем различен. Невероятно отровните му, бежови очи се усмихваха на студа, където бе роден за първи път, прогледнал и полетял в бурята. След като беше човек, то беше свързан с някого. И този някой трябваше да бъде Тир`ре. Ездачите не знаеха тайната, смятаха за нечестно да караш дракона да има две форми. Но драконите обожаваха това. Така се чувстваха по-близки на онези, които обичаха и защитаваха. Разбира се, не всички... Но веднъж приел това, драконът трябваше да продължи така. Други не можеха... Всеки бе различен.
Драконът се изправи и спря да свири. Вихрушката веднага започна своето нападение, но това вече не го интересуваше. Не се страхуваше от снега, където беше роден. Разпери ръце и в миг се превърна в същество, по-голямо от всяко друго. И драконът полетя в този сняг, където никой друг не можеше да полети. Направи няколко кръга в небето, а после се спусна надолу, надолу, надолу... Пропадна в пропастта, която изглеждаше ужасно дълбока. Но веднага след като навлезе в тъмнината се появиха хиляди светлинки. Светлинки на къщурки, построени в камъка. Скрити от погледа на всеки било то дракон или ездач... Или обикновен пътник. В пропастта на бездънната планина, където бе студено имаше топлина. Топлина, която огряваше усмивките на хиляди хора. Тир`ре живееха тук, необезпокоявани от никого. Само зимният демон знаеше как да достигне домовете им, защото хиляди тайни проходи свързваха Тир`ре с външния свят. Тук, където студът не можеше да достигне, те бяха избрали да продължат да вярват и да живеят.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Вто Сеп 22, 2009 10:26 am

Драконът се промуши сред остри скали, издадени в скалата прозорчета на малки къщички и ето че излезе на поляна. Поляна беше силна дума за това заснежено място, където имаше само едно, едно единствено дърво. Беше сакура. Розовите му цветове валяха по снега и го правеха още по-магичен. Зимните демони обичаха това дърво, Тирчре също. Да, тези създания обитаваха планините от край време. Тук имаше повече къщи, отколкото в скалите. Цял един град в подножието на планината. При нападение всички те можеха да се отбраняват завинаги в пукнатините. Драконът се превърна в човек още при излизането си от пукнатините, строполи се в снега и се претърколи, после продължи да тича. Обиколи дървото в опит да намери някого, после се засмя.
- Утро е! - провикна се, гласът му бе също като флейтата му, напевен и спокоен. И все пак не ръмжеше. Някои дракони запазваха драконските си навици и като хора. Но нали и те бяха различни също като хората? Не изчака никой да му отвърне и се скри в една от снежните къщурки, които едва се различаваха из бурята. Къщурката, която бе покрита с тонове сняг, който никога не се чистеше. Така Тир`ре се защитаваха от вражеските очи. Драконът се промуши през малката вратичка и тихичко се промъкна в дневната. От вратата веднага се влизаше в малката дневна. Там всичко бе червено - въпрос на вкус. Камината беше направо огромна, но все пак живееха в планините. Мина покрай една врата, през която се чуваше силното мърморене на някой заспал, който сънуваше. Беше женски глас. Драконът хитричко се промъкна в кухнята, която бе любимото му място, но остана разочарован. Там го чакаше един усмихнат старец и го гледаше с две ужасяващо сини очи. Като водни късчета в този сняг, които никога не замръзваха. Драконът прикри разочарованието си и се усмихна.
- Добро утро, господарю! Студено ли ви беше, че сте станали толкова рано? Ще ви заболи крака! - драконът беше прекалено млад, но това бе неговият ездач Тир`ре. За Тир`ре не беше толкова болезнено да се разделят с драконите, както и драконите - с тях. Просто защото те нямаха истинска връзка, Гедвей Игнасия. Просто оставаха заедно докато беше възможно.
Мъжът потропна приветливо с бастуна си и посочи към храната, драконът започна да подрежда масата.
- Как можеш да спиш, когато жена ти мърмори постоянно за дъщеря си? За бога, Азвер вече й каза, че няма от какво да се тревожи. Та Азвер е разумен дракон... Ризел ще се справи. Сигурен съм, че няма да се влюби в някой, който да не го заслужава. И съм сигурен, че този някой ще дойде да говори с мен, преди да направи някоя важна крачка. Ездачите са честни хора, ако не друго. С който и баща да трябва да говорят, то ще изпълнят дълга си, ако това им повелява съдбата.
Тир`ре държаха единствено на това. Ездачите вярваха в техните обещания и Тир`ре - на обещанията на Ездачите. Защото бяха един и същи народ. Ризел бе дъщеря на този човек, който, както повечето Тир`ре си нямаше истинско име, а просто номер. Никой не наричаше ближния с номер, това беше обидно. Ако някой решеше да му даде име, тогава добре. Иначе... Завинаги оставаше безименен. Това беше част от вярата им. Ризел беше получила името си от странстващ непознат преди много години, с което баща й се гордееше. Майка й бе кръстена от умиращ дракон.
Драконите имаха право на име. Те винаги го бяха имали. Или ездачите или Тир`ре трябваше да ги кръстят още когато бяха малки. Азвер бе драконът на Ризел, който не се отличаваше много от другите дракони на Тир`ре, защото и той имаше човешка форма. Драконите бяха свещени същества и едновременно - водачи на тези села. Или поне по-възрастните. Драконите като Север не. Север беше драконът, който в момента сипваше чай в малки чашки и слушаше внимателно оплакванията настареца, своя господар.
- Господарката е тревожи само да не би Ризел да се влюби в неподходящ човек, сър. Не съм особено сигурен, но... Е, все пак Ризел е малко странна сър... Съжалявам, че го казвам пред вас. Може би този човек няма да успее да я разбере...
- А аз мисля, че ще я приеме такава, каквато е. Ездачите не са това, което бяха, Север. Сега, когато царицата им я няма те имат да се грижат за малък принц и да управляват сами царството си. Никога, никога кралската линия не се е прекъсвала по този начин. Никога не са се управлявали от регенти. Не и толкова дълго...
- Рой Мустанг е честен човек, господарю. И силен. Волята му е силна и аз вярвам, че ще успее да защити кралството си.
- Рой Мустанг... Да... Сега, когато той е на този един единствен трон... Нещата започнаха да се подобряват и за нас. Та нали старият Тана, дано вечно почива в мир, бе един Тир`ре. Господи, горкият старец... Видя сина си един единствен път. Тогава никой от нас не знаеше какво ще стане с това момче, станало причина за нова битка между нас и ездачите... И в крайна сметка един ден онази жена просто си тръгна, направо отвлече момчето. Веднъж отидох да видя момчето, изпратен от Тана.. Човекът не можеше да ходи, нали знаеш... Мустанг изглеждаше токова нещастен...
- Вече не е, сър. Другите трима регенти...
- Татко! Познай в какво се е замесила сестра ми пак! - вратата се отвори с гръм и трясък и някой с китара се трсна на най-лизкия стол. Стовари китарата на пода и развълнувано взе една от чашите с чай, но се попари. Север въздъхна и му даде една кофа студена вода да си потопи ръката.
Момчето, макар че вече бе почти мъж беше най-странния член на семейството. И Север принадлежеше повече на него отколкото на бащата. Мъжът с китарата бе по-големият брат на Ризел и никак не се вписваше в това семейство. Всички други бяха чернокоси, само че той беше рус... Само сините кристални очи оставаха в наследство и при него.
- Санджи, Санджи, не бързай толкова, обясни ми спокойно - въздъхна спокойно стареца и се усмихна окуражително на момчето.
- Но Ризел и Муртаг...
- Муртаг? Кой е този? - отпи от чашата си и погледна развълнувания си син
- Как кой! Един от регентите! Ще го пречукам аз него... - и продължи да сипе обиди след обиди. - Няма правото да докосва сестра ми!
- Но той нищо не й е направил! - смаяно се обади дракона, но млъкна след един ужасен поглед.
- Трябва да я върнем веднага, това е безумие! - отсече накрая така нареченият Санджи и тропна с чашата по масата за край на разговора.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Вто Сеп 22, 2009 6:25 pm

Санджи Шичи Тир`ре... Едно от последните деца на Тир`ре... Едно от децата, които бе избягало от ужаса на другата обитавана планина, за да оцелее в този снежен свят. Той често можеше да бъде видян на клоните на сакурата. Щом чуеха китарата му, знаеха - нещо тъжно се беше случило в душата му. Или още по-лошо - с някой от тях. Не, понякога свиреше за забавления на по-малките, родени и останали завинаги в този сянг, който беше вечен. Но най-честно свиреше единствената песен, която можеше да пее също така добре. Въпреки че тя обикновено беше за цигулка. Дали някога щеше да чуе оригинала? Само Муртаг бе неговата надежда за това... Само лилавокосия може би трябваше да я знае. Ако бе изучил историите на своя черен род...
Не... Всъщност никой друг не знаеше. Че единствената надежда се таеше в нечие чуждо сърце. Сърце, което бе измислило тази песен, докато още можеше да пее и свири. Вече не можеше... Вече можеше само да страда.
Санджи беше един... младеж... Той никога повече не беше напускал пределите на зимното царство. Откакто беше избягал с баща си от ужаса. Бяха помогнали и на Ризел в ужасното й минало, бяха се опитали да я върнат. Не знаеха дали са успели... Надяваха се. Санджи, като нейният по-голям брат винаги се тревожеше за нея. Винаги не одобряваше постъпките й. Сега беше бесен, задето я беше оставил в ръцете на този хайдутин. Муртаг беше.. ами че господар! Какви ги беше замислила пак...
След ужасната си сутрин русокосият отново се покачи на дървото и въздъхна. Отново поде своята весела песничка, докато трескаво мислеше. По дяволите, никак добре не се получаваше... Цигулка... Искаше да я чуе в оригинал.. Така можеше да помисли върху своя стил...
Можеше да посети сестра си в Царството на ездачите. Можеше да се вмъкне там като готвач, за да я наблюдава от близо без тя да знае. Да, той беше прекрасен готвач, може би трябваше да опита... Вече нямаше страшно, вече можеше да живее там, в тъмнината на Дорадо... И щеше да бъде в безопасност. Но нали и Азвер беше там? Драконът на Ризел винаги беше до нея... Но едва ли го допускаха в кулата, нали?
- Мисля, че измислих план - ухили се накрая на дървото и докосна леко едно от цветчетата. Сякаш те му бяха прошепнали този път, който може би щеше да му бъде полезен.
- Трябва да внимаваш, хлапе. Какви ли не хора са се събрали в Дорадо сега. Хора от всякакъв статус и раса. Те са опасни врагове или добри приятели.
- Няма да наранят един готвач!
- Санджи-кун... - баща му, който едвам се беше доближил въздъхна и седна на пейката под дървото. Заслуша се за миг в китарата на сина си и се поусмихна - Китарата ти звучи доста замслено днес. Да не би да ревнуваш? Че тя намери приятел по-рано от теб?
- Приятел?! Той може да я нарани! Ще я спася!
- Колко глупави са младите в днешни времена... Защо пък да не те пусна? Така ще я защитиш от майка ви... Може би трябва да видиш света, Санджи-кун.
- Оссан, много си се размекнал. Крака ли те боли?
- Не, внимавам да не нараня гордостта ти.
- Оре уа... даре да то омотеягару? - смотолеви и скочи долу. - Наистина ли ме пускате?
- Със Север.
- Сам.
- Със Север.
- Добре, с него... Но... Наистина?
- Да не изложиш кухнята ни, момче...
- Ти си най-страхотния татко на света, оссан!

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Чет Сеп 24, 2009 6:33 pm

- Ще отида там! Ще отида там! - прибираше каквото му падне в чантата и си подсвиркваше, докато тримата му приятели го следаха с очи. Единият бе официален Тир`ре... Не можеше да бъде друго с тези си черни коси. Кафявите му очи бяха прекалено топли за ездачите - те имаха очи, по-опасни от всичко друго на света. Другият беше с много тъмна кожа. Той беше дошъл наскоро и... е, не беше никак свикнал с този свят, но се справяше. Беше живял досега кой знае къде в пустинята. И естествено, беше много по-различен от тях с къдравите си коси и тъмната си кожа. Вързан на опашка, той пушеше още от сега малка лула и замислено гледаше опаковането на багажа. Третото същество бе малко момченце, което им стигаше едва до коляното. Беше само на шест и въпреки това... Двамата с другия играеха в местните забавления вечер, когато имаха празник на Дракона.
- Със Север... - промълви успокоено къдрави, усмихна се и изпусна още упоителни пушеци, които хич не миришеха на цигари... Просто защото не бяха. Това бе изобретението на Тир`ре против пушачите. Те просто се занимаваха с друго, за да се откажат. Пък и новодошлите деца като този къдрокоско бяха голям проблем... В пустинята ги учеха на какво ли не, за да оцелеят. - Желая ти късмет.
- Благодаря ти! - ухили му се Санджи и метна китарата на гръб, апочна да се закопчава, макар че изглеждаше повече развълнуван.
- Но ако не успееш?
- О, я стига, Север не е тъп. Драконите са велики създания.
- Разбира се.
- В Името на Дракона, кълна се, ти ще успееш... - и естествено и те, както и всички от този един род, този един народ... бяха набождни, в името на дракона.
- Драконът ще те дари с щастие, приятелю!
- Сутрешното слънце изгрява, и докато залезе.. искаме да говорим! Приятели! Искаме да се смеем, завинаги! Всички спим, но дотогава - искаме да се забавляваме! Приятели! Ясно е защо сме се срещнали... Приятели сме завинаги, не се нуждаем от доказателство. Това е хубаво! Приятели! В Името на Дракона! - къдравия се засмя и поклати глава, после изпусна още къбълца дим. - В името на молитвата, кълна се, вярна е. Хайде, върви, нямаш време за губене!
- Прав си, прав си! Толкова съм развълнуван.
- И Санджи, внимавай с господаря. Тия са хитри...
- Ще му видя аз сметката... Искаше ми се да ми направи услуга, но... - той изръмжа ядосано и излезе навън, следван от тях. Къдравият, който знаеше много повече за този един свят вече се смееше.
- Иска ми се да видя как ще го биеш... Късмет тогава, но първо се посъветвай със сестра си.
- Хъ, глупости... - поклати глава и се метна на гърба на дракона, който го чакаше - Тя е много упорита! Като мен, но... Все тая... Съжалявам, че не можеш да дойдеш, приятелю.
- Приключенствах твърде много. И заболя, последния път. Остави ме мен, добре си ми е. Ти внимавай. Светът е много, много голям...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пет Сеп 25, 2009 2:50 pm

Къдравият дълго гледа след дракона, захапал въображаемата си лъжлива лула, най-накрая въздъхна и се загърна по-доре с голямото си наметало.
- Сър, мисля, че синът ви не е готов за това приключение. Хиляди артисти има в пустиня от градове. Хиляди хора, които могат да го излъжат по невероятен начин. Както излъгаха мен на времето.
- Детето ще се справи - отсече дядото, който също гледаше след дракона и се поусмихваше - Той също е артист... Като теб...Къдравият се усмихна жално и поклати глава.
- Много по-силни са те... Много по-силна воля имат Ездачите от нас. Вие не можете да си представите тази вяра, тази сила, този живот. В тяхното сърце и съдба.. Глас, който ще преодолее съмнението, за да им каже... да, това е истината....
- Свобода, която няма да бъде победена от никого... Слава, слава! Няма да правя обещания, докато не изпълня мечтата си. Просто ще вървя до теб... Това бе казано за тях много отдавна, момче. Момче... Аз познавам тези хора. Познавам ги така, както никой друг Тир`ре не може да ги разбере и опише... - дядото се замечта, загледан във вихъра на снега, някъде горе, над тях, във висините, които не можеха да настигнат. Само драконите...
- Мислех че... - тихичко се беше замислил къдравия и изглеждаше притеснен. Но дядото поклати глава.
- Нямаше да мислиш толкова, ако беше питал. Да... Аз съм... Аз и още хиляди повярвахме на този един човек... И всички загубихме себе си в сърце от лакомия. Аз бях войник на Морзан Клетвопрестъпника. Една от причините ние, Тир`ре... да не се завърнем никога повече в градовете на Ездачите. Но да... Служих с истински, чистокръвни Ездачи. И никой от тях и досега не мисли, че сме различни. Защото ние сме един народ. И повечето ездачи мислят така, въпреки че законът на царицата им забрани приютяването на Тир`ре. Сега... Вече идва ново време. Защото познавам Тана Мустанг. Този честен справедлив мъж, който загуби краката си в битка. Този, който бе толкова мил... Господи, какъв човек беше... Прощаваше на всеки, обичаше всеки, дори смъртния си враг... Неговия дух бе непобедим. Никой, никой друг не е толкова силен. И съм сигурен, че какъвто и да е сина му... То той също е наполовина Тир`ре... и в това няма нищо срамно. Сега един от нас ръководи царството... и го защитава... Никой не мисли нищо лошо за него... И всички обичат този човек... Значи се справя.
- Какви са Неверниците според вас, господарю?
- Неверници? Те вярват, момче. Вярват в собствената си сила и воля... В своята Съдба, карма. И наистина държат на себе си такива, каквито са. Държат на този един свой народ, на своята страна. За тях да живееш, значи да се радваш на всяко късче живот, подхвърлено ти в битката. Да живееш заради новия живот, който е твоето дете. Да се радваш с приятелите ти, които ще бъдат винаги до теб. Да вярваш в един свят, който може да те предаде... И в същевременно да спазваш трдиции, които другите народи никога не биха одобрили... Да... Ездачите вярват, момче. В неща, които често остават неразбираеми за другите хора...
- Запазили са културата си?
- Разбира се... О, как ми се иска отново да видя Фестивала на Есента... Че той вече не съществува от много, много години! Колко красиви бяха тези забавления с безброй светлини, с безброй усмивки... Не го празнуват по отмяна в реда, направен от царицата. Коствал много пари на царството... Всички... Всички не мислят, че е вярно, но... Е, може би Принцът ще го върне? Регентите нямат правото да пипат там. Момче... Само да видиш културата, която не загива... Безброй обичаи, които те не могат да не спазят и в същото време да ги сметнат за смахнати. Но те са, господи, те са... Училище, където да няма значение дали си момче или момиче, да се обучаваш същевременно на меч и танци, за да са доволни и момчетата и момичетата... И да се смеят заедно, когато някой не успява и все пак се старае, и все пак не е злобно. Те, те са различни от нас... Обичаите преди и при сватбата... Да отидеш ти сам пред един нищо и никакъв старец, за да говориш с него и съвсем между другото да пожелаеш дъщеря му за жена. Да минеш през безброй изпитания на бъдещата си тъща, само за да й докажеш, че няма да се откажеш... Не искам да преживявам това, дано дъщеря ми си намери някой Тир`ре, защото при нас изобщо не е така...
- Да пееш на маса, където няма значение дали си фалшив - засмя се и къдравия, спомнил си за своите собствени наблюдения - Да приемеш напълно непознат за свой другар, въпреки че не го познаваш и да пиете и да се веселите заедно. Да пееш там, където да не ти пука, че те гледа цяло царство, просто за да се усмихваш... И може би да си малко пиян... Старче... май си прав... Те са толкова различни, как ли изучават историята и обичаите си, толкова са много...
- Те са умни същества, момче. Те са хора, които ние не можем разбра. Помни... Един Ездач може неща, които Тир`ре - не. Един ездач ще разбере неща, които ние - никога. Един единствен ездач би победил враговете си докато сам не падне. Един Тир`ре ще търси помощ и закрила от дракона си. Но ако един Ездач и един Тир`ре станат семейство... Празнотите в единия в тези в другия се запълват и те стават едно, защото сме един и същи народ... Все едно да слепиш нещо разчупено... Вземи например Мустанг... Той е съвършено същество от тази гледна точка. Защото притежава ездаческия си талант, примесен с забравени неща, които сме отнесли ние, Тир`ре при разделението.
- Както и да го гледам, сър, май много държите дъщеря ви да се хване за този... както и да се казваше - двамата се засмяха заговорнически, но старецът поклати глава.
- Искам Ризел да внимава. За да не стане така, както бе станало преди... О, това ме подсеща... Да не говорим за това пред жена ми. Тя не бива да разбира, че е изпуснала и Санджи от мрежите и. Като змия е тя, опасна и кръвожадна... Лоша тъща ще бъде май... Но има време...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пет Окт 02, 2009 4:25 pm

Под черешовото дърво, под тази сакура стоеше той, старецът все още. И още гледаше към точката, където се беше изгубил и синът му. Да, и двете му деца бяха в света, където никога иначе не би ги пуснал той. Старецът. Но те вече бяха големи и... да, те можеха да се пазят. Не бяха глупави. Той някога беше сгрешил, но те... Те нямаше. И той чувстваше това с цялото си сърце.
Някога много отдавна хиляди от тях бяха избити от Морзан. А бяха негови съюзници. Но това беше вече минало и... Вече забравено, защото живееха в мир и благоденствие в този снежен свят.
Тир`ре бяха ездачи, но от дългото отделение от останалите вече бяха самостоятелен народ. Пък и много от нещата се бяха променили и изменили между тях и ездачите... Не, всъщност Тир`ре запазваха първоначалния облик на Ездачите. Такива, каквито са били всички те някога, преди да се съединят с драконите. Народ, който бе бил едно.
Тир`ре преди всичко имаха този странен цвят на кожата, който имаха и повечето ездачи... Не, бяха имали. Сега само ездачите от Южните провинции можеха да се похвалят, че са наистина предци на останалите. Тир`ре бяха някак тъмни, но не съвсем и същевременно... Те май го определяха като загар... Но не беше, защото се раждаха с този цвят на кожата и умираха с него, където и да живееха. Всички Тир`ре притежаваха предимно много, много остри пронизващи очи. Какъвто и цвят да бяха ,който и да ги притежаваше, те можеха да разкъсат който си пожелаеха само с един единствен поглед. Въпреки че не бяха свързани с драконите, те също като Ездачите умееха да разбират каквото им трябваше, ако погледнеха по-сериозно на нещата. Това беше способност, тренирана от поколения на поколения в този един свят, още откакто бяха били един народ. Тир`ре бяха доста нисички, но това не беше причинено от това, че живееха при много тежки условия. Защото долноземците също живееха в трудни условия, а пак бяха доста по-високи от Тир`ре. Всеки възрастен ездач беше най-много с две глави по-голям от обикновен Тир`ре... или може би с една, в зависимост от случая. Те бяха ниски, но опасни същества. Хората казваха, че ниските същества са много по-злобни.
И да, не на последно място този отделил се род от ездачите... притежаваше характерната за ездачите магия по рождение. Всички ездачи, в това число и Тир`ре, разбира се... притежаваха някаква земна сила по рождение. Принякои добре развита, при други - не съвсем... При трети изобщо не се знаеше каква е, защото никога не я овладяваха. Земя, Огън, Въздух, Вода... За Тир`ре бяха характерни тези най-често, докато ездачите имаха други възможности, свързани най-честно с много, много други неща.
Но ездачите и Тир`ре преди всичко имаха един и същи древен свят, който се разделяше от едно място нататък. Имаха една и съща култура, един и същи език... музика... начин на управление някога отдавна, преди царицата да убие владетеля на Тир`ре.
- Къде е Санджи!? - странният глас на жена му доста го стресна. Малката закръглена женица с хвърчащата на всички посоки коса. Майката на Ризел се беше събудила... Добре че не беше тук, за да спре момчето, помисли си веднага старецът, но се усмихна. Колко пъти беше сгрешила тази жена през този един, единствен живот. А той й беше простил. Ризел обаче... никога нямаше да й прости. И не биваше... Не и след всичко, което беше преживяла и това бе нейно право. Баща й го уважаваше.
- Тръгна със Север.
- Накъде?
- Някъде далеч отвъд снежния хоризонт на зимата.
- Моля!?
- Отвъд розовите листа на сакурата, отвъд слънцето, което е невидимо за нас в снежната привечер.
- Пуснал си го да си отиде? Как си могъл?
- Момчето е свободно, вече е на деветнайсет. Нека защитава това, което е правилно за сърцето му. Нека защитава това, което желае душата му. Той има своя собствена воля и разум.
- Господи, за кого съм се омъжила... Как си могъл, Санджи е...
- Санджи... не го познаваш изобщо. Не познаваш това момче, което наричаш свой син. Не познаваш онова момиче, което наричаш своя дъщеря. Те не са деца вече. Те са млади, новоизградени личности със своя воля и съдба в този един свят, в който всички ще бъдем и сме... равни...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Съб Окт 10, 2009 10:56 am

- Чудех се... кои сме ние? Кои са ездачите? И защо два рода от едно и също мвясто се разделиха някога отдавна? Заради една религия ли? Или защото наистина трябнаше да бъдем завинаги различни в този свят на тъмнина и светлина. Свят на сълзи и смях. Кое сме ние? Сълзите? Да, защото нито веднъж не видяхме щастието. Кои са те, обаче? Те, ездачите, които са толкова по-различни от нас и елфите.. От зимните демони и от самата тъминна. Те могат да бъдат всичко това само ако вдигнат една ръка към небето. И какво са те все пак в този свят на разлика? Синя като небето е униформата, която носят с чест и достойнство. Драконът зад тях ги води и силна е ръката, която ще ти подадат. И вечна ще бъде усмивката на лицето им, но няма да бъде истинска завинаги. Те крият тъгата си така, както никой друг не би успял никога. Зад емблемата на тази униформа, зад този дракон, какво се крие там? В душата на един Ездач... Има ли, имало и некой, който може да я разбере напълно? В дебрите на знанията и историята, в честта и тъгата, в болката и светлината... Кой е правилният път? И имаме ли ние, Тир`ре правото да ги допълваме? Ние, които сме техният малък страх. Спокойствието денем и усмивката, която завинаги ще е щастлива. Защото сме различни. Ние, които сме техният малък свят, когато се борят за големия. Когато се борят за своето семейство. Кои са те? И защо сме родени ние? Ние, които сме тяхна разлика и тяхно допълнение? Ние, които заедно с тях правим едно цяло?
Завинаги ли ще се делим в този свят от мрак и светлина? Ние и те, две еднакви същества, разделени във вечността от една религия... и от един страх. Те протягат ръка към нас и ние ще я приемем. Но ние сме единствените, които ще допълнят празнината на сърцето им. Защото ние сме другата половина на това сърце.
Синята униформа, по дълбока от всяко небе. ще бъде допълнена от невероятно жълто наметало. Наметало от чиста светлина, която ще огрее страховете и... И някога те пак ще бъдат едно. Аз никога, никога няма да изчакам този ден... Толкова е далеч.
И небесно синьото небе се усмихваше на стареца, който също като някой друг протягаше ръка към него. Но не можеше да го достигне. Той не бе като тях и всъщност бе. Къде беше истинския отговор на въпросите му? Кои бяха ездачите? Хора с истинска история, с истинско начало. Истинска чест и гордост, и сила... Вълшебната сила, която само те щяха да разберат... Хората с небесно синя свобода. Мъжът много добре си спомняше как беше започнало всичко. Беше го учил някога. Сам, в опасността да не го разкрият. Помнеше, че първият им крал бе избран измежду всички... Защото само той можеше да вдигне дългото черно знаме на траура.... Скръб за един единствен господар. И този нов крал беше вдигнал знаме от чернота в чест на убития от тях господар... Незначителен господар... но господар...
И тогава бе избрана войската, която съществуваше и до днес в същата си формация. Четирима водачи. Водачи на четирите главни армии със свой личен знак и сила. Юг, Север, Изток, Запад. Но всички те... Имаха една и съща свобода в тази синя униформа, по-синя от най-синьото небе, което за тях беше самата и неповторима свобода.
Тир`ре бяха непознати. Те не споделяха никой от възгледите на ездачите. Но бяха тяхното допълнение. Те бяха светлината на забравеното. Забравен свят на магия и знания, разбирания, които можеха да бъдат разбрани отново само от... ездачите.
Но... Защо бяха различни? Ездачите... Защо чувстваха така рязко разликата си с останалите същества на тоя свят? Дали защото не бяха по-чувствителни в тази си своя гордост? Бяха различни. Усещаха разликата. Винаги по-слаби или малко по-силни от някой друг... Но каквото и да бяха се опитваха да преодолеят разликата. И ставаше твърде трудно за тях. Не можеха, не можеха да покажат самите себе си такива, каквито можеха да се покажат само пред другите ездачи. Културата и знанията им оставаха някъде в сърцата на семейството им, което бе зялата държава. Когато напуснеха този си свой свят, далеч, далеч към синьото небе. Може би само те се чувстваха така. Може би понякога възприемаха нещата през своя собствен светоглед, който беше различен от този на другите същества. Но... Те просто бяха ездачи...
Тир`ре никога не бяха имали армия. Те бяха слабата част от ездаческия народ. Затова се криеха в планините. Не, че се страхуваха от битката. Никой ездач, независимо какъв беше по произход не се страхуваше от битката. Защото тя беше неговият живот и познание. Те бяха родени в битката и живееха в нея, умираха в нея. Завинаги. Те живееха, за да се радват на този живот и да защитават семейството си със сила, която я нямаше никъде другаде. Дори най-простият разказвач на приказки по улиците на града им беше готов да се жертва за една единствена жертва в този свят, където живееха те завинаги. Дори най-малкото дете щеше да защити и най-стария човек в обществото, ако сянката се нахвърлеше върху живота им. И въпреки всичко, те бяха щастливи. Щастие, което бе почти неразбираемо. Щастливи бяха, когато имахапроблеми за разрешаване. Щастливи бяха и когато раните се умножаваха и боляха. Защото тогава бяха защитили.
Тир`ре предпочитаха спокойния живот, където можеха да се забавляват и защитават взаимно високо в планините, далеч от всички останали. Спокойният живот ги правеше много, много по-различни. Но също така готови за жертва...
Едно време Тир`ре също бяха облекли униформата, синя като небето и свободата, обшита с злато, което бе слънце и звезди. Но не бяха разбрали значението й. За тях тя нямаше значение. Да, бяха твърде ризлични. Защо? Животът във войната не бе за тях и те бяха за спокойния. Именно за това можеха да допълнят ужаса с щастие.
- Един ден ще се съберем отново така, както е било преди.
- Не... Било е винаги. Винаги сме били заедно, момче. Защото е невъзможно ездачът да съществува както и без дракона си, така и без един Тир`ре до него. Ездачът се нуждае от някого, който да му даде сили. Те взимат сили от света, в който живеят, от обществото, което е тяхното семейство... Но понякога губят надеждата си в черния път. И тогава винаги има един от нас, който ще ги поведе. Един единствен Тир`ре може да сътвори нещо невероятно в техния живот, който не разбираме. Едно дете, което е съчетание между ездач и ездач Тир`ре... Е нещо невероятно... Нещо, което е наистина готово да направи чудеса с ездачите, които води.
- Рой Мустанг ли?
- Не се съмнявай в него, момче. Не се съмнявай в никой от ездачите. Не се съмнявай в честта и клетвата им. В светлината и тъмнината им. В думите и погледа им. В нищо. Една единствена ръка може да те отведе в светлината... Може да те накара да отидеш и в отвъдното. Накарай някого от тях да изрече каквато и да е клетва. Ако го направи, ще я спазва до смърт. Каквато и да е. Те... Никога няма да бъдат като нас...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Вто Окт 20, 2009 9:19 pm

Зимата! Сезон на прекрасното, в който двата народа бяха тъй различни. И тогава, когато ставаха едно. Никой никога не можеше да различи ездача от Тир`ре. Те винаги бяха едно в зимата, когато си потаваха ръка.
Зимата, прекрасен сезон на новото и чистото. Ездачите обожаваха белотата на света, който ледено ги обгръщаше със своя сняг, така чист и щастлив. Те живееха като същества на огъня и славата, за да бъдат в зимата най-щастливите...
Тир`ре живееха в планините на демоните от години. Зимните демони ги отрупваха в сняг. И това правеше ездачите щастливи. Нали и Тир`ре бяха вид... ездачи?
Под розовото вечно дърво, което някога бе им подарено от един черен господар, изпратено по зимните демони... По дърво, което свързваше зимата с лятото... Денят на последната битка преди три години... Толкова много време, толкова много промени. Толкова ново беше тогава всичко... Всичко започваше от начало. Старецът си спомняше ужаса на двореца, който бе загубил всичко, но получаваше наследство от един принц, който да пази. И ездачите продължиха да живеят. В зимата на бъдещето.
Спомняше си тъмнината, обгърнала двореца, скръб сякаш неопределима. Такава, каквато накара мнозина да направят много грешки. Но ето че бяха изкупени. И по желание на царицата... Най-сетне четиримата регенти се бяха помирили, за да вътворят ред. Те винаги бяха били братя... Но разделени досега от скръб и неволи... Те не помагаха на царството си както трябваше... Сега вече бяха заедно. Семействтото се беше събрало.
Тир`ре не бяха семейство. Те се отбягваха. Който бе по-добър в укротяването на боговете дракони, той беше водачът. Който бе по-силен в наследствената магия, то той беше по-властен. При ездачите не беше така. При тях се раждаха хора с еднакви права. Всеки просяк получаваше хляб и ръка, която да му помогне. По улицата рамо до рамо можеха да вървят и униформеният и най-простото дете от улицата. И да се смеят заедно. При Тир`ре не беше така... Но ездачите бяха различни...
Старецът си спомняше преди три години... Ездачите, които бе срещал из пътя. Тъжни от последната битка, някои загубили цели семейства... Те подкрепяха ранените, вървяха из пътя, който сега не беше пълен със слава... Но продължаваха. Загубили дракони, загубили оръжие... Спечелили още няколко години за своя свят от тъмнина и светлина, които се преплитат завинаги.
"Това честно небе... Това голямо, красиво небе. Помниш ли? Обещанието, което ми даде?" В небе от светлина, в което сега нямаше нищо друго освен летящия сняг... Те можеха да протегнат ръка и да свалят звездите. Можеха да докоснат луната и да й се усмихнат. Усмивка, по-блестяща от най-щастливото същество на света. Да бъдеш свободен означаваше да летиш и... да си това, което бяха всички останали до теб. Те са до теб... Никой ездач, колкото и да мразеше даден човек нямаше да го предаде... Те не бяха толкова зли по природа. Но природата ги беше направила зли срещу врага, който не ги разбираше... И мислеше, че може да ги озлоби един срещу друг.
- Ако Тир`ре можеха да бъдат толкова силни... Можехме ли да оцелеем? И, Съдба, Съдба, имали ли сме някога шанс в този живот? Имали ли сме пътека, която е трябвало да поемем, но сме взели другата? И къде в този живот сме сбъркали толкова жестоко....
- Последната битка.... И новото начало. - въздъхна момчето с къдравата коса някъде зад него, облегнато на дървото с голямата си фалшива лула. - Всичко се промени от тогава.
- Не... Те станаха още по-силни. Защото не всеки може да се грижи сам за дете, което един ден ще ги води. Трябва да го възпитат безпристрастно, за да може един ден то да може да мисли само, без помощ от тях самите.
- Съдбата им беше такава. Нашата беше да загинем. Като долноземците.
- Долноземците не са мъртви. Тук са... Ще бъдат.
- Снегът отново заваля.
Старецът се загледа в новите още по-бели снежинки. Часовете на траур там далеч, на поляната на загиналите бяха свършили. И отново можеше да завали чист сняг. Отначало.
- Снегът се вихри вечно... В невероятно тиха нощ. О, ела, ела ръка свещена... С невероятна мощ... Новият ден идва. Но за нас е просто едно ново съществуване без цел.
- Някой ден това ще се промени.
- Някой ден всичко ще се промени... или просто ще изчезне. Не предсказвай онова, което само Съдбата ни знае. Не рисувай крака на змията....

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пет Окт 30, 2009 12:24 pm

~~~~


В безкрайния свят, който сега бе негов. Толкова чист и свят... Толкова нов под небето, което не бе слънчево вече. Само белотата на душата на Природата. Природата, която бе създала всички тях. В синевата на бездънната пещера на неговия единствен планински свят, той живееше... И той бе създателя... на снежната светлина на света.
В пещера от безброй светлини, където се преплиташе времето в незнайни широти... В пещера от безброй звездици, блестящи из леда, който бе негов живот... Той стоеше в пещерата и не изпитваше студ, защото сам беше създаден от снега. И сам го даваше на света.
Сивите му коси се спускаха по лицето му. Сребърни, не сиви. Сребро, по блестящо от снега, който бе негов... По-студени, по-сребърни от очите му, които бяха две късчета лед... Лед, който бе той самият. И този човек или това същество... Се наричаше зимен демон...
Клайв стоеше по средата на безкрайно светлата пещера и сякаш се усмихваше на света под краката си. Горе, в тази висока, вечно студена планина, той живееше и съществуваше. Ако простреше ръката си, щеше да накара снега да завали отново. Ако махнеше с ръка щеше да създаде вихрушката, през която всеки щеше да мине трудно. Щеше да създаде бурята, която можеше да затрупа живота и да не му даде шанс. Но под снега винаги има живот. И никой зимен демон не можешеда го унищожи. Никога. Сивите му очи, късчета лед в пещера от ледени блокчета следяха сякаш от много далеч снега, който се вихреше игриво някъде долу, много, много далеч. Той бе неговата стихия и неговият живот. Сърцето му беше ледено и бе стопляно само от загрижеността, която изпитваше към другите. Него никой не можеше да го обича, защото той самият не знаеше какво означава това. Той обичаше по друг начин... И това бе просто силата, която защитаваше най-скъпите му приближени хора. И ако това беше любов, то значи можеше да съществува в свят на леден сън, далеч от всички други. Горе, в планина, изтъкана от митове и легенди...
Сега той седеше на късчето лед, което много, много отдавна бе служило като любимо място на една друга жена. Един друг зимен демон. Но това нямаше значение сега. Сега, когато светът продължаваше да живее дори без нея. Тя беше вече някъде там, в Отвъдното. Бе изпълнила своя дълг... И сега беше техен ред да продължат напред.
Клайв, който се чувстваше по-добре от преди, сега седеше в пещерата и се усмихваше. Усмихваше се, гледайки как Тир`ре се опитват да се изпокрият от снега. Може би не биваше да си играе с тях така... Но не можеше да се въздържи. Всяко същество се нуждаеше от усмивки. Само разбитите съца не можеха да се усмихват никога повече. Клайв познаваше едно такова. Но други щяха да се опитат да го сглобят. Защото никой никога нямаше да бъде сам в този свят. Да, дори той, който си беше мислел, че е забравен и мразен... Откри, че всъщност не беше така.
- Дарсия замисля нещо. Усещам как чернотата му се смрачава около снега на чистотата. И как нещо злокобно расте в сърцето му. Не го познавам. И когато никой не го познава е страшно. Какво ще измисли сега? Какво ще измисли в този един миг, ако се изправим срещу него? Страх ни е... И трябва да се борим... Нали... Алемаро?
Ангелът, който не можеше да бъде различен в снега и вихрушката беше там и щеше да бъде завинаги. Той беше неговият пазител. И макар често да изчезваше, той все пак го пазеше от някъде много далеч. Белотата, която бе свидетел на целия техен свят. На всичко, което бе станало откакто Магьосникът на Юга беше се родил... И драконите бяха полетяли в небето. Той беше вечен докато Клайв също не си отидеше. Някой ден Кевин щеше да изпълни дълга си... Някой ден...
- Човечеството винаги се е борело, господарю мой. И човечеството винаги е печелело... Независимо дали е било от страна на чернотата... или светлината. Човекът е единственият, който води този свят. Неслучайно го наричат най-силния.
- Не винаги можем да бъдем силни.
- Да... Но дори и ангелите, които са по-силни от хората духом... Са хора, Клайв. И те имат смях и сълзи... Дори драконите могат да бъдат хора.
- Вярвам ти, ангеле... Ще предупредя другите... Чернотата ще трябва да бъде победена или да победи. Само аз, който създавам чиста светлина в формата на сняг изглежда... усещам най-силно страха от Дарсия... Ще предупредя борещите се... Чернотата.... събира силите си отново.
- Чернотата може да бъде победена. И ако повярват, другите ще успеят. Ти също се бориш, приятелю... Всички се борим и сме се борили. Но внимавай. Не искам да те губя... Каквото и да се случи.
- Обещавам... Ще се пазя, пазителю... Ти вече имаш собствен живот. Само ми обещай да ме наглеждаш от време на време. Нищо друго.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Вто Ное 03, 2009 6:35 pm

В името на втория сняг~ (хей, за истинския свят става въпрос, тук в планината, където живея не е лесно да знаете...)
"Кажи... Има ли нещо по-чисто от света, когато е почистен от вятъра? Острия вятър, който те кара да се мръщиш и да мърмориш срещу него? Острия вятър, който вее косите ти, който зачервява лицето ти и... Може също и те разболява от време на време. Има ли обаче по-красив и силен от този зимен вятър, който вее над света и премахва всичко лятно?
Кажи... Има ли нещо по-чисто от белотата? Белотата, която е студена, носи радост и щастие на децата... И прекрасно краси околните планини... Онези, които толкова често си виждал зелени...
В нощта... Която е толкова студена, че не ти се иска да излизаш навън. Не е ли прекрасно да виждаш как звездиците в този сняг святкат така примамливо и красиво... В още една зимна нощ."
Зимният демон вече беше излязъл от пещерата отдавна. Той, който бе създаден да живее в този сняг, във вечната белота и чистота на снега. Той беше тази чистота, защото той я притежаваше. Сиво-черното му палто се влачеше по снега, но той не забелязваше студа, защото нямаше значение за него. Той самият беше студен като зимата, която представляваше. Най-възпяваното от ездачите същество, живяло някога. Защото когато не можеш да видиш нещо, ти си го представяш по най-невероятен начин. Веднъж можеше да бъде невероятно същество на снега, което нямаше истинска човешка форма. Друг път бе зимата, бурята... Можеше да бъде змей, зарит в богатствата на поколенията... Да, хората имаха различни представи за нещата, когато не можеха да видят истинския. Но това беше напълно нормално.
Сивокосият се спусна по отвесната на вид скала, в която имаше скрити стълби и се вцепени. Обичаше изгледа на долините далеч нататък... Никога не беше ходил чак нататък. Не, не беше видял точно тях. Само от далечината на своята планина... Тук, където вятърът бе най-острият и най-зловещият. Зимният вятър на зимните демони. И техният дом.
"Ако имах силата... Ако някой... Ако някой можеше да ми покаже безкрайната долина, която виждам от тук. Щях да го последвам. Но аз ще бъда затворен тук завинаги. Обречен да държа завинаги снежната буря в сърцето и душата си. Но аз съм щастлив."
Някога отдавна бе седял на същото място с майка си, която вече почти не помнеше. Матилда беше убита от черните господари преди много време. Спомняше си топлата ръка на майка си върху рамото си. Необичайно топла като за зимен демон. Русите й къдрици, които се спускаха по малката му глава, когато тя се беше навела и го беше прегърнала, за да го пази от студа, който бе още непознат. Помнеше ръката й с гривната, сребърната гривна... Всички зимни демони имаха такава. Гласът почти не си спомняше. Но още от тогава често идваше да види долините, които сега бяха тъй снежни... Тъй снежни в света, който сега му принадлежеше. е, той никога нямаше да пожелае да го владее. Неговото царство бе студа и зимата. Роден в сърце от лед на върха на планината.
- Татко ще се върне ли скоро? - тихият глас на момчето, което досега се беше приближавало му привлече вниманието. Детето толкова приличащо на него. Но той му беше чичо. Той седна на мястото на майка си и се усмихна.
- Не идвай тук. Не си свикнал, Нат.
- Долините са долините на ездачите. Искам някой ден да видя как татко се връща насам.
- Ним не се е връщал от цяла вечност... Ела насам - той го прегърна както майка му някога беше правила, когато заедно гледаха долините в очакване... Баща му да се върне жив и здрав. - Но той никога няма да те забрави.
- Той дори не е пожелал да узнае за мен.
- Не, Наталио... Случиха се много неща... Брат ми не можеше да знае за теб, не можеше да научи. Защото вече е призрак. И да взее тяло ще бъде ужасно трудно, Нат.
- Да... Не бива да обвинявам него за това. Прав си. - момченцето се усмихна и се престраши да свали дебелата качулка. Бялата му кожа веднага се заледи, но той не можеше да управлява силата си добре... Все още. Той посочи с мъничката си ръка към зимната пустощ, която бе долина, някъде далеч... Далеч... - Един ден той ще се върне на кон през снега... Заедно с всички, които ти липсват, чичо.
- Така ли? Интересно... Нат, къде е твоята гривна?
- Гривна? - той разпери ръка пред погледа си замислено, явно нямаше и на представа. Да, от къде можеше да знае елфката. - За коя става въпрос, чичо?
- Ето това... - той я даде на момчето с ясната представа какво му беше дал току що.
- Но това е твоята!
- Гривните са само няколко, Нат. И се предават от поколение на поколение. Понякога се изработват специални за определен зимен демон. Тази е била на дядо ти, моят баща. Бащата на твоят татко. Старият Никравзи не е за пренебрегване. Някой ден ще ти разкажа цялата история, но не тук.
- Благодаря ти, чичо. Но не е ли по-правилно да получа нещо от баща си?
- С баща ти дълго обсъждахме това. Нат, аз не мога да имам наследници. Затова ти си единственият ни наследник, Нат. И на двама ни. Аз мога да те обуча... Ним може да ти бъде баща.
- За мен и двамата сте еднакви.
- Нима? Аз не съм ли по-страшен?
- Глупости, Бака-чичо! - той го прегърна и се разсмя. Как можеше да му каже Клайв? За двете гривни, които носеше нечистокръвния господар... Лилавокосия, който признаваше Ним за баща. Не бяха ли на Нат? Или не бяха? И той сам не беше сигурен.
- Да си вървим, да пием нещо топло... После ще потърсим нещо интересно в библиотеката.
- Пак ли?
- Разбира се. - той за последно погледна към равнината от сняг въздъхна и й се усмихна.

Някъде по-надолу в снега, където бяха завинаги сигурни, Тир`ре се събираха под единственото си дърво и го гледаха с усмивка. Тук, където никога повече нямаше да има кръв... Нямаше да има битки.
- Зимният демон изглежда доста щастлив днес - един от старците взе в треперещата си ръка малко сняг и го разпръсна наоколо във спокойно падащия нов.
- Ти винаги така казваш, дядо.
- Откакто в замъка горе се върнаха брат му и дойде наследникът му.... Зимният демон се промени. Сега вече е различен. Идва времето да отидем да говорим с него...
- За какво?
- О... Дълга, дълга история...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пет Ное 13, 2009 11:18 am

- Днес... е студено... - и той изглеждаше горд от това. Да, усмихваше се по онзи начин. Леденият начин, по който само той можеше да се усмихне... Защото беше зимният демон. Сега, от балкона на своя замък, той доволно оглеждаше снега, който бе неговата рожба и беше доволен. Там, на белия балкон, той, в черното и сребърното... той, който вятъра сякаш искаше да отвее... Отново беше цял...
Зимният демон се поразходи из балкона, наслаждавайки се на белотата на света си. Протегна ръка към ястреба, който летеше горе в небето и го повика при себе си. После с птицата в ръка се обърна към вътрешността на стаята, където момченцето приготвяше съвсем старателно чай.
- Наталио... Ти си живял в онзи свят. Разкажи ми какво е. Аз знам само как да сипя снега върху земята... Но не знам как точно изглежда тя.
Момченцето вдигна сивите си очи към чичо си и се усмихна.
- Зелено е, чичо. Всичко е зелено. И има много дървета и тревички. Ти никога ли не си излизал от тук?
- О, ходил съм в Мраморната кула... но там дърветата са стари и повехнали. В пустинята съм ходил... но там няма зеленина. - зимният демон пусна ястреба и после му се поклони. Да, беше получил съобщение. От Тир`ре. Искаха да го видят? Много добре. Щеше да бъде забавно... от кога не се беше срещал с подобни хора... - И там, където съм бил... всичко вече беше снежно.
- Ти каза, че зеленината не ти липсва чичо. Никога не си я виждал.
- Ами на теб, Нат... На теб липсва ли ти?
- Не особено... Снегът ми харесва повече... Не те лъжа, не ме гледай така!
- Добре, добре... - и той пак се загледа в безкрайността, вечния сняг на своя дом и своя живот. Не, какво щеше да види наистина в зеленината... той не я разбираше. Той беше човек на зимата. Той беше демон... Който можеше да живее само и единствено в студа на белотата... - Нат... Ще имаме гости. Ако искаш, свободен си. Ще трябва да поговоря с тях в тронната.
- Наистина ли? - оживи се детето и го погледна - Кои? Ездачи ли? Елфи? Джуджета?
Среброкосият се подсмихна и го погледна съвсем вяло и за миг.
- Тир`ре...

Тир` ре, които бяха прекалено млади и никога преди не бяха идвали в двореца, сега гледаха с благоговение една обикновена къща... Но все пак дворец. И се стреснаха от среброкосото същество, чиито черни одежди вятърът подмяташе съвсем игриво, сякаш демонът беше негов господар. Той беше господар на зимния вятър. До него малкото среброкосо дете се беше хванало за черното наметало на чичо си и ги оглеждаше любопитно.
- Чух, че искате да говорите с мен - спокойният студен все пак глас на демона ги стресна. Той беше... демонът... С невероятно спокойно движение им махна да се настанят, а той седна на стълбите пред трона. Той беше владетелят и не беше... още нищо не беше сигурно.
Старецът Тир`ре се усмихна. Изглеждаше щастлив да види младия зимен демон и чичо му живи и здрави. Ужасни слухове бяха чули те на идване насам... и разрушеният замък също не им беше вдъхнал особено доверие.
- Радваме се да ви видим живи и здрави - изрази на глас той радостта си.
- Аз се радвам, че битката не засегна вас, които се криете в планините. Не знам какво щяха да кажат ездачите... О, да, те бяха тук... Криеха се от тъмнината докато съберат сили... Този народ е направо луд.
- Значи и вие смятате така! - едно от младите момчета Тир`ре не стърпя любопитството си и преодоля страха към зимния демон. А последният се засмя. Глас, студен като зимата му, но в същото време и топъл.
- Мисля, че с вас ще имаме много да си кажем...
- И още как! - оживи се момчето долу и се усмихна вече по-спокойно. Зимният демон не беше страшен.. Да, той беше като тях и не беше... Бе човек и не беше. Клайв се облегна на ръката си и ги изгледа един по един
- Ако сте дошъл, старче, да ми предложите онова нещо... Не приемам. Дълго мислех... Но отказвам. Моето място и мястото на Наталио.. Е тук. Но вие сте свободни. Не аз ви задържам в планината. Вървете и аз ще ви пусна. Останете - и ще ви защитавам. Нямам причина да ви мразя. Никога не съм ви мразел.
- Знаех си, че ледените ви очи лесно ще разберат примината, изписана на лицето ми - старецът се изправи гордо, но бързо отвърна поглед от късчетата лед, които бяха очите на зимния демон... - И ви благодаря, че ми спестявате дългото обяснение, което не бива да бъде чуто от младите. Баща ви избра друго... но изглежда вие сте друг.
- Не приличам на баща си... Аз съм просто зимен демон. Не се старая да приличам на когото и да е... Брат ми прилича на майка ни... Но само това. Всеки е различен по своему.
- А вие сте някак страшно светъл и различен от зимните демони. В същото време студените ви глас и очи... и излъчването ви... вие сте зимният демон. Как... как е възможно зимният демон да бъде толкова различен от всичко, което се изписа за вашият род.
- Просто е и не мога да го крия от вас. - той вдигна ръка, с онова плавно движение, което караше снега да се сипе на парцали. И бавно се обърна назад. Чистобялото същество, което никой никога не беше виждал в тази зала се усмихна. И заблестя по-силно от всякога. - Ангелите винаги бдят над нас...
"Зимен демон с крила, що за чудо!"
- .... Значи ангелите... защитават дори същества като вас.
- Те защитават всяко едно същество. Дори черния господар. Те не мразят никого. Те обичат всички. И помагат на всички... И малко или много... ако искаш, могат да променят лошите ти черти... онези, които не харесваш... Да поговорим за нещо друго? Не за тази дълга, дълга история...
- Да, историята... Най-сетне сме свободни.
- Винаги сте били... Историята свърши...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Съб Ное 14, 2009 2:17 pm

Мукаши, мукаши~
Отдавна, отдавна~
Момичето с невероятно спокойното лице и дългото, снежнобяло кимоно. Снежно като деня навън, който се виждаше от терасата й. Тя разпери огромното си ветрило и се завъртя. И времето навън се завъртя сякаш в миг с нея. И бурята се разрази и снегът отново заваля. Русокосата жена се усмихна иззад ветрилото си и прибра едната си ръка под снежно бялата роба.
- Снегът е велик - каза тя на коленичилите хора зад себе си,докато се наслаждаваше на цялото това величие навън.
- Ние сме затворени навеки в това величие - тихо прошепна Тир`ре, старецът, който преди толкова години бе само момче зад него, сега гледаше с благоговение.
- Затворени, за да бъдат защитени - поправи го русокосата и се завъртя - Завинаги защитени от зимата, докато не се върнете в земите си.
- Да, господарке Матилда. За нас е чест. Тир`ре ще останат... до края...

- Затворени, за да бъдат защитени. И вече свободни да вървят - сега, на прозореца, зад който зимата бошуваше по-силна от всякога, седеше не жена, а мъж. Също толкова рус, също толкова бял. И също толкова различен от среброкосия, който го гледаше от незаетия трон. Прав, силен и издръжлив.
- Вече няма защо да ги държим заключени. Тир`ре са свободен народ. Като ездачите. Те са ездачи.
Тир`ре отново коленичеха в онзи същия ъгъл. Сега само бяха други хора. Но отново същите. Навиците не умираха лесно. Русокосият се усмихна хитро и измъкна от ръкава си същото онова огромно ветрило и го разпери с един невероятно бърз и невидим жест, а после се скри зад него.
- Те ли помолиха за това?
- Те винаги са молели да бъдат свободни. Но магията, която използваше майка ни ги държеше омагьосани от този зимен свят. Не че сега не са. Нека имат право на собствено мнение.
Русокосият се усмихна иззад ветрилото и направи рязко движение с него. Зимата се разпръсна на безброй снежинки и времето се успокои. А той погледна брат си и се поклони на Тир`ре досущ като един друг рус зимен демон, който бе лято и зима в едно.
- За мен беше чест да ви срещна и да живея с вас. Въпреки че не живях дълго тук. За мен е чест, че майка ми се е грижела за вас, а аз се опитах да направя същото. Но брат ми бе по-добър в това. Аз съм просто убиец. Но съм горд, че родът ми е опазил поне един народ.
- Демоне Нимфромдинзел. Вашата майка спаси народа ни и ни даде подслон в трудната нощ. Вие не сте убиец, просто нейн наследник. Зъл пред погледа на злите. Добър пред всички нас. Не знаем коя е истинската ви душа. Обичаме само лицето, което сте показали пред нас. За нас то е истинското.
- За мен също. Радвам се, че успях да ви хвана. А сега... - той се огледа и в същото време синът му се затича към него с усмивка и сребърната гривна на чичо си в ръка. Не, не можеше да прегърне своя баща, който бе просто призрак. Но можеше да се радва на образа му.
"Един ден ще мога да те прегърна" обеща си Ним, но сега просто му се усмихна.
- Най-после отново задено, сине.
- Имам толкова много да ти разказвам! Знаеш ли какво научих! Радвам се, че дойде, тате!
- Аз също... че ме пуснаха - може би най-накрая Муртаг беше го победил, беше разбил стената и вече знаеше... че беше по-добре да го пусне да си иде у дома. Защото може и да му беше трудно... Но Ним вече принадлежеше на едно друго място... Трябваше да остане повече време тук... Муртаг отдавна не се нуждаеше от баща. Нуждаеше се, но можеше и сам, нали си имаше братя и още един ръководител и учител в живота си. "Станахме прекалено много. Той сам ще трябва да разбере... че един по един трябва да ни освободи от болката ни... Всичко, което жертвахме за него. И ние си имаме свой живот. Въпреки че ще оставим неговия съвсем празен... Той ще намери пътя сам. Сигурен съм. Винаги ще има някой, който да го напътства."

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Вто Ное 17, 2009 3:37 pm

Призрачното същество се разхождаше из замъка, който бе неговият дом. Почти не забелязвнаше момчето до себе си. След толкова години далеч, той не знаеше как да се обърне към сина си. Нат, който бе истински зимен демон. Не като него. Не убиец... Не ужасът... Ним се гордееше с него... но някак го чувстваше далечен. Не можеше да го прегърне, нито дори да го докосне. Той не му беше баща така, както всеки баща възприемаше тази дума... Той беше убит много отдавна... Живееше само заради живота на другиго. Спря се на терасата, от която Клайв обичаше да се наслаждава на снега си. Далеч,там в снежната пустиня, долината на ездачите... там беше оставил детето да се оправя само. Другото дете, което вече бе мъж. Нямаше да го напътства повече. Само щеше да се бие на негова страна. Един по един... те щяха да си отидат завинаги. Всеки сам трябваше да избере най-доброто за себе си. Понякога хората избираха неправилния път. Но нали затова ги имаше и другите.
Разпери призрачната си ръка и се загледа през нея. Някога, когато беше била още плътна и топла... Когато странната й топлина бе убивала... Тогава беше кошмар. Сега... сега по-добър ли беше... какво липсваше сега на убиеца...
"Птицата, която е свободна ще умре в небесата. Снегът, който се вихри в свободата замира в нея. Драконът, който е роден в земята ще умре в небето и в битката. И това никой от нас не го променя. Аз и ти сме само същества, които живеят, страдат и се смеят заедно на тоя свят. Това къде ще умрем не зависи от нас. Зависи от съдбата... Но все пак можем да мечтаем. За една по-добра смърт. За едно по-добро начало. За една красота в тоя свят..."
Той не беше избрал как и къде да живее. Не, всъщност беше избрал къде. Сам беше се представил на злото и беше помолил да му служи. Тогава, когато за първи път хвана меча и едно кърваво червено дете се изправи над купчината трупове. Той, убиецът... Имаше ли място в сърцето му за спокойствието и щастието? Той не заслужаваше любов. Някога бе мислил така, а после някой го нарече "татко"
- Дали едно време не сме сбъркали... и не сме избрали друга, погрешна страна за битката...
- Ие - брат му застана до сина му и също се загледа в идващата вечер,която още беше осветена от блестящия сняг. - Ние сме повече като господарите. Ние сме част от тях както Тир`ре са част от Ездачите. Нашият характер е по-близък до техния. Затова бяхме едно. Студът и тъмнината се борят срещу лятото и светлината. Такава е историята на нашия род. Не бива да се питаме дали сме сгрешили. Защото това със сигурност е била нашата вярна посока. Каквото и зло да сме извършили.
- Сигурно си прав... Чудя се... дали мога да се върна... - той остана загледан в призрачната си ръка. Толкова ужасяващо беше да разбереш, че си мъртъв, че тялото ти е купчина кости някъде в земята... и че живееш в меч на страдания. Нямаш свой собствен свят и делиш този на друг човек. Ти, който си само призрак на един убиец.
- Мисля, че можеш... Но няма да е лесно.
Русокосия не отговори, знаеше, че е така. Да... Да...
- Мъртвите винаги са така... търсят нещо изгубено, а него го няма. Смешно. Да не можеш да намериш нещо загубено, а си мъртъв - той избърса внезапно появилите се сълзи, не знаеше за какво са... не можеше да знае. Той, който не изпитваше никаква болка... само от отрова. - Знам, че съм погребан някъде. Знам къде. Знам какъв ужас ще е за мен да видя костите на собственото си тяло. Не мога да се върна там... Но не искам... за бога, искам свой собствен живот. Направих каквото можах. Защитих каквото успях... Бих се срещу това, което исках... Получих награда, за която не съм и мечтал... Тогава защо... Защо...
Той се хвана за главата, после се успокои и бавно свали ръце.
- Някой ден... отново ще се движа както бях преди. Нищо, че отдавна ще съм отвикнал. Нищо, че ще бъда по-слаб. Аз ще бъда човек. Ще се опитам да намеря още един шанс за себе си. Кълна се, че отново ще държа ръката на сина си... със своята собствена. Кълна се в Бялата принцеса на своя род. На снега и на виелицата, която я роди... Която даде живот и на мен чрез нея.
Ръката му стисна силно ветрилото в ръкава на бялата роба и той твърдо се загледа в снега, сякаш го предизвикваше. Снегът, който мина през него без никакви проблеми. Но това някой ден щеше да се промени. Някой далечен ден на битка. Още една... и дано бе последна...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Чет Ное 19, 2009 10:26 pm

~~~~~~~
- Сега ще разбереш... Как се води разговор с зимен демон, хлапе - дядката се усмихна под розовото си дърво и се загърна по-добре с големия си плащ на водач на селото. Нещо като техния кмет може би. Те бяха се изхитрили и според традицията... бяха поканили единия зимен демон тук, в своето село. За тях това беше истинско оживление. Зимният демон за тях представляваше целия им зимен свят и същност. Те се подчиняваха на неговата зима. Зимният демон бе господарят на техния свят. Сега повечето, които дори не бяха виждали зимен демон в живота си стояха настрани и чакаха... чакаха нещо да се случи. Не останаха разочаровани. Защото в привидно тихото време вихрушката от сняг, образувана от голямото ветрило образува една човешка фигура. Той се завъртя в своя свят и се настани на снега ,който бе негово създание и рожба. Да, той им показа, че също умее... Също умее да се движи прелестно с вихъра и снега на своята истинска същност. Нещо повече. Той беше истинският създател на всичко тук от много време.
- Очарован съм. Че ме поканихте тук. Точно мен, Клайв Никравзи. Наследникът на демони, които заслужаваха повече. - той вдигна смразяващите си сиви очи и въпреки всичко се усмихна иззад ветрилото. Той, за разлика от русия си брат, изглеждаше някак по-застрашително така. Някак по-сигурен, някак по-възрастен... И някак по-вдъхващ доверие.
- За нас е чест, че все пак уважихте традицията си.
- Как бих могъл да я престъпя? Това е невъзможно за мен. - той затвори очи и успокои бурята, която целеше да ги настигне. Тези хора... повечето от тях щяха да си отидат днес и утре... и после... Щяха да останат малцина. И той трябваше да се грижи за тези малцина... Трябваше да ги пази. Но поне щяха да останат... някои... - И отново повтарям, о, водачо... Никой не е задължен да остане насила. Вървете... и се моля да получите това, което искате от ездачите. Ездачите са разбран народ. Мисля, че най-после е време да им кажете за страданията си... и те ще разберат.
Старецът го погледна спокойно, дори щастливо може би. Този зимен демон... Тир`ре се гордееха с него. Защо Тир`ре ли? Защото те бяха жители на неговата планина откакто се помнеха. А сега беше време и той да направи нещо за тях. Толкова млад, но толкова мъдър.
- Ако майка ви беше тук сега... мисля, че би се гордяла с вас.
- Няма защо да се гордее с мен, водачо. - среброкосият демон рязко сви ветрилото и наклони глава - Аз съм само страхливец, който завиждаше едно време на брат си и искаше да върши зло. Аз съм страхливец, който стоеше затворен тук и не пожела... нито веднъж да помогне на когото и да било навън. Не посмя да излезе и да слезе от тази планина. Никога.
- Вие принадлежите на планината. Както и ние. Никой не може да напусне дома си толкова лесно. Не се обвинявайте. Вие се променихте. И може би това е правилната пътека. А може би грешната? Една Съдба знае.
- Предполагам. Да... Така казват хората. - Клайв кимна, после погледна към върха на планината, където живееше и се замисли за момент - Когато слезете от планината, ще запазя домовете ви от природата. Ако някога не успеете и трябва да се върнете насам. Всичко ще бъде наред.
- Наистина благодарим.
- Вие сте единственият ми народ. Вие сте хората, на които служих през тези години на затвор. Вие и аз си приличаме. Нека си помагаме. Само с това мога да бъда полезен.
- Дори това за нас е много. Пожелайте ни късмет. И надеждата ни се крепи на момчето, което познава наполовина нашата същност. На момчето, което сега е регент.
- Рой Мустанг... ще ви приеме в царството... Защото те не смятат като царицата и учителя й. Вие сте едно цяло.
Той се изправи, като преди това им се поклони и се огледа из селото. Малките отворчета, които служеха за врати към снежните къщички. Толкова бе пирятно тук. И вечното дърво сакура, което вечно щеше да ръси розовите си цветове. Досущ като събратята си на Юг. Зимният демон разпери ветрилото, което сега прие цветовете на най-искрящото слънце и замахна досущ като с нож. Бураята, която бе неговата сила се надигна рязко и покри всичко с най-невероятния сняг. И всичко бе като в приказка в този един миг. Тогава, когато зимният демон се усмихна на себе си и запази тази картина завинаги в съзнанието си. "Виж, Кевин. Аз ще ги пусна да си вървят. Аз ги пускам да си отидат. И не ме е страх вече. Аз намерих своето място. Всеки намира своето място. И моето е в сърцето на тази зима в този един живот. Точно тук."
Някога една жена бе затворила Тир`ре дълбоко тук. И те бяха подали ръка на зимния демон и зимния демон бе приел подаръка им на пирятелство. От тогава те живееха заедно. Но Тир`ре започнали да скърбят по дома си... и друга една жена не пожелала да се раздели с приятелите си и не ги пуснала да отидат и намерят своето си място. Вече беше време... Синът на тази жена да ги упсне да си вървят... Те вече не можеха да останат затворени. Всеки народ трябваше да бъде свободен. Дори да беше просто една част от ездаческия - народът, който най-силно чувстваше железните окови, ако ги имаше. Този, който веднага се нахвърляше с зъби и нокти върху тях. Те бяха търпяли прищявките му толкова много години...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пон Ное 23, 2009 3:55 pm

- Дарсия ще стори нещо отново. Нещо тъмно и опасно в тоя свят. Не знам какво е, но мисля, че... мисля, че няма да е лесно... За Муртаг. За моя Муртаг - русокосият гледаше лекото зимно слънце, което никак не можеше да навреди на снега им. Както лилавокосия не можеше да навреди на чернотата, но можеше да я обърка и стресне. Русокосият повдигна рамене и поразтърси глава, въпреки че беше дух и не можеше да усети снега, който минаваше направо през него.
- Какво ще правим тогава... дете на моята кръв... Ще трябва да се бием, нали? Пак ли ще страдаме заедно.. или този път ще бъдеш сам... Знам, че черните души са силни... Надявам се и твоята да е такава... - загърна се с призрачното си наметало и отново се огледа. В студения свят, където никога не беше живял... беше твърде чужд на всичко това. А беше и толкова близък... Вече не знаеше как да постъпи. Коя трябваше да е следващата му стъпка... Муртаг го беше пуснал да си иде там, където му беше мястото... А Ним нямаше друго място. Тук... в студенината на своя свят, той не знаеше как да върви. Беше твърде страшно и непознато да бъдеш тук, където трябваше да бъдеш. Но лилавокосия също беше попаднал някъде другаде. Други щяха да го водят сега. И Ним трябваше да бъде силен. Винаги беше бил... беше се стараел да бъде. Това беше неговата съдба.. такава, каквато беше.
- Първата ми цел е да си върна тялото. Тогава пак ще се срещнем. До тогава... ще се бориш сам, Муртаг. Знам, че можеш. Знам, че душата и волята ти са силни. По-силни от моите. Едно време, когато вещицата искаше да разбере къде си, аз не те издадох. И болеше... ти никога не би издал и звук на болка, нали? Ти си по-силен от мене, момче. Знам го... Знаеш го и ти. Заедно сме едно цяло... но душите винаги са едно цяло, когато се разбират. Аз съм ръката на убийството и кръвта, която ти нямаше. И мислех, че така ще те защитя. Сигурно съм грешал... може и да не съм... Сега искам да видя твоята ръка. Покажи ни... какво можеш ти, единствен и уникален. Всяко същество е уникално по свое му... Винаги.
- Пак ли си се замислил? - среброкосият демон също се присъедини към самотните му монолози. И сега вече бяха двама. Клайв гледаше надолу към планината, където щяха да останат малцина Тир`ре... И много от тях вече нямаше да се върнат в тези планини. Двамата демони го съзнаваха ясно. Но те имаха право на свобода. Да, този път нямаше да сгрешат. - Ти ще върнеш тялото си. Ще върнеш каквото изгуби.
- За да го върна трябва да жертвам нещо. Това е вечен закон на алхимията. Не помниш ли?
- Знам. Ще изгубиш, но ще получиш... най-трудният въпрос на нашата вечност. Да... или не... Аз бих ти казал да се опиташ... да се опиташ да намериш своето щастие така, както ти повелява сърцето. Знам, че щастието ти е част от Муртаг. Че когато той намери своето щастие, ти също ще бъдеш... но той може да се бори, ти сам го каза. Ти намери своя път, а когато той намери своето щастие - радвай се заедно с него... но вече също щастлив по свой си начин.
- Ти, който нито веднъж не беше оценен от никого... как се почувства, когато ме видя отново след толкова години?
- Мразех те... задето толкова те обожават. Мразех те, задето си толкова по-добър от мен... макар и убиец. Та нима не аз съм по-големият... защо аз не заслужих твоя меч и твоята смелост... Аз съм различен... И вече го знам... Моето място не е твоето. Аз не мога да бъда убиец. Не мога да дам клетва, че ще пазя дете, което ще бъде някога убиец... Макар и да не стана. Не мога и нямам това силно сърце. Невъзможно... Невъзможно е.
- Ти си... силен. По твоят начин. По начинът, по който аз никога не съм бил. Защото ти си зимният демон.
- Да, всеки има своята сила. Всеки има своята вяра... В това, което ще бъде за него най-скъпото нещо в живота. Макар и да сме братя... дори и ездачите... те са семейство, но оставят ближния си да вярва в каквото си пожелае... стига това да е правилното... и да го води напред с добро.
- Много си чел, изглежда... през тези дълги, дълги години...
- Тя умря... и ме остави сам... нямах друг избор... Останах сам на това студено място и мразех... нищо друго не беше останало за мен. Но за всеки.. .има лъч надежда. Всъщност, доста си приличаме с Муртаг на моменти... но той също е по-силен от мен...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Съб Ное 28, 2009 4:44 pm

- Тръгвате си значи - Клайв закима с глава, докато снегът, който се вдигаше изпод краката му негодуваше - той, който сега щеше да остане сам... Вече нямаше кой да върви по него, вече нямаше кой да се забавлява с него. Само старците... щяха да вървят внимателно, за да се доберат до дървото... И само до него.
- Вече е време - спокойно кимна и старецът до зимния демон. Той щеше да остане тук със съпругата си и всички останали старци. Те възприемаха това място за своят рай, но младите не бяха такива. Не, те мислеха по ездачески.
Зимният демон отново кимна, сякаш искаше да възприеме истината отново и отново, а не успяваше.
- Желая ви късмет по пътя. Ще се старая да прочистя бурята за вас. Вървете и се пазете... от топлината на драконовите огньове, които ще ви посрещнат. За вас това може би не означава нищо. Но аз като един зимен демон... не мога да ви кажа нищо повече.
Тир`ре, онези, които си тръгваха, му се поклониха усмихнати и му обърнаха гръб. Никой от тях не се обърна повече назад. Само децата му махаха весело, докато слизаха надолу, към мястото, което той, зимният демон... никога нямаше да познае... Той никога нямаше да разбере що са влечение е това... да искаш да живееш в долина, отворена от всякъде. Не беше като в планините. Муртаг му беше споменавал, че предпочита също планините. Онези, големите и страшните... "Там винаги си в безопасност... ако успееш да се отпуснеш и възприемеш природата на тези страшни върхове"
Старецът го потупа по гърба, само до там можеше да стигне. Старецъту, който също изпращаше свои роднини... И дъщеря му и сина му вече ги нямаше. Ризел и Санджи... Боже, колко имена помнеше зимният демон.. а си беше мислил... че изобщо не ги познава.
- Ти си истински син на баща си, колкото и странно да ти звучи. Гордея се с теб, въпреки че няма защо... Или има?
- Не зная дали има... Дори не зная коя моя постъпка ще доведе до добро и коя - до зло. Хората казват... следвай сърцето си... Ако бе вярно и за нас... щяхме ли да паднем някога под властта на черните господари?
- Нима и сега нсе още сте?
- Не... Дарсия ми върна короната, която стоеше в ръцете му. Но защо...
- За да се бие достойно срещу достоен негов враг. Някои господари, казват хората... имат чувство за дълг, притъпено под омразата. Може би... черните господари не са тези, за които ги мислим.
- Има нещо такова, старче. Аз познавам двама господари. Единият зловещ и зъл и отмъстителен... и боли, когато си до него, но и него сякаш го боли, разранил стара рана... Рана, покрита от всички ни в тоя свят. Познавам другата крайност на господаря. Оня, който се бие, а не знае защо и търси своя път в живота. Те... те са по-страшни, отколкото си ги предсавяме.
- Идва време за нова битка - въздъхна старчето и се подпря силно на бастунчето си. После изгледа леко демона, сякаш го очакваше да отговори.
- Да. Моля се само да не изгубя брат си там. Сега вече ме е страх. Прди се радвах на "смъртта" му. Сега вече сме братя.
- Майка ви би се радвала. Тя беше прекрасна жена. Да, хитра като лисица, но достойна за уважение... Тя винаги ни предпазваше от чернотата. Ние, презрян народ.
- Ездачите не ви мразят, вече ви го казах.
- Някога го правеха... но белотата на ангела ти ги промени.
- Не е виновен ангела ми... Виновна е тяхната чест... Тяхната смелост. Да влезем в къщата ти, старче, ще замръзнеш. Смятам да пусна малко буря. Хайде, ела...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пон Дек 07, 2009 5:18 pm

- Почувствах болка. Болката, която може да чувства само един ездач. И тази болка е да изгубиш.. своето голямо драконово сърце... И да знаеш, че това сърце никога няма да се върне - Ним стоеше до прозореца и гледаше как снега се пръска по тъмните вече далечни долини. И той беше усетил болката на сина си, този, заради който бе изгубил себе си някога много, много отдавна. Златните му очи гледаха недоволно, но нищо не виждаха, устремени към болката, която някой друг усещаше и която се пръскаше по цялото му тяло. Толкова голяма и толкова непреодолима. Някой пак беше пръснал сърцето на лилавокосия. Някой пак си беше поиграл с частичките му. Но някой поне бе стоплил душата му. Изглежда Морзан не беше съвсем бездушен. Това отчасти радваше Ним. Това означаваше, че Морзан някога можеше и да е бил... истински баща. Ним нвикога не му беше пречил. Морзан сам беше избягъл от сина си. Истинския си, първия си син. Никога не беше споменавал момчето. Елфът знаеше само, че ездачът го признаваше, макар и не гласно. Кой слушаше Морзан? Клетвопрестъпника си беше навлякъл твъде много гняв напоследък. Което си беше нормално....
Ним усещаше топлината, която се разливаше от иначе съсипаната душа на Муртаг. Чувстваше всичко много по-ясно, защото бе част от него по един или друг начин. Той беше дух и обитаваше неговото тяло през по-голямата част от историята и живота им. Познаваше го... много по-добре от други... Вече трябваше да се отдръпне. Надяваше се обаче, Морзан да успее да изрази истинските си чувства. Лилавокосия бе мразил баща си... но всъщност не беше. Беше объркан и не знаеше как и какво да смята за баща си. Всъщност Морзан... Не беше само това, което изглеждаше. Не, не беше само старецът, в който се беше превърнал. Някога... Много отдавна... не беше бил такъв...
Когато бе срещнал Морзан за първи път, Ним се беше почуствал странно. Морзан, който носеше същински драконов меч в ръка с двуостро острие... Морзан, който изглеждзаше толкова млад и толкова... силен...
"Не отивам там, за да умра. Отивам, за да разбера дали наситина съм жив"
Беше отговорил Морзан на демона на въпроса какво ще прави отвъд черната граница. Този ездач никога не се шегуваше. Този ездач винаги знаеше какво да направи и как. Ездачът, който Ним почиташе... като истински баща на неговото упорито и вечно страдащо дете... Всъщност, някога бе приел да се погрижи за него не само заради съчуствието, не заради болката или за предсказанието... а и заради Морзан. Защо? Не знаеше.
- Морзан може би ще успее... Да докаже и себе си.
- Морзан? О, тази хитра лисица не е за шеги. Той... може да се докаже пред сина си, Ним. Не се безпокой за това - брат му имаше някаква много самодоволна усмивка, която брат му веднага разгада.
- Да не е идвал този ездач тук, когато си бил малък?
- Дали е идвал? Беше прекрасно! Винаги носеше по нещо сладичко... Обожавах го. Той може да се грижи за деца.
- Непоправим си.... Наистина непоправим...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Нед Дек 13, 2009 3:33 pm

Огледалото, което свързваше света на демоните с външния свят. Огледалото, в което се отразяваше поток на магия и щастие. Да, чрез това огледало зимният демон можеше да види прекрасния сняг, който изпращаше на света. Можеше да види целия свят. Нима? Не. Но мжеше да види места, на които никога преди не беше ходил. Клайв често хвърляше поглед към това огледало. Чакаше нещо или някого да се появят там като образ. Искаше да види нещо различно, нещо ново и прекрасно... макар че вече беше видял достатъчно.
Сега зимният демон стоеше на трона си и се взираше отново в огледалото изградено от ледени кристали. Както винаги, докато беше бил сам, той обичаше да се взира в горите от сняг, в планините, които независимо от всичко друго се подчиняваха само на неговата ръка и неговия сняг. Прекрасните долини на неговата мечта... реките, които никога не беше виждал наживот. Стоеше и се усмихваше в ледения си дом, когато огледалото потъмня рязко... и се превърна в най-магичното черно, което можеше да съществува. Не злото черно, което те караше да бъдеш зъл. Появи се прекрасното черно, което успокояваше, което не беше зло, просто страдаше. После черното се отдръпна, като че ли усетило, че не е правилно така. И ето че огледалото се фокусира върху един единствен образ. Този образ вдигна ръка и я сложи на сърцето си. После се поклони. Намираше се в черен замък, но самият той не беше черен. Не можеше да бъде.
- Морзан! - възкликна Клайв, като се изправи рязко и сребърната му роба изшумоли като зимния вятър навън - Какво за бога!? Как!?
- Пораснал си, демоне. Пораснал си от последната ни среща. - дали гласът му можеше да разтопи леда на планината? Дали можеше да разтопи злобата, обхванала планината, която не я изпускаше от древната си хватка? Каквото и да можеше... Морзан бе ездач. Нищо друго.
- Не мога да повярвам... - но ръката с ръкавицата спря Клайв насред изречението и Морзан се усмихна.
- Не му е времето сега. Демоне, кажи ми.. освободи ли Тир`ре от своята планина?
- Те вървят към ездаческото царство. Но малцина останаха тук. Казаха, че това място ще бъде за тях... завинаги дом. Но ездачите казаха, че отиват да ги пресрещнат?
- Така е. Просто исках да се уверя. Не че не вярвам на Рой Мустанг. Просто исках да го чуя и от теб. Пък и имам още нещо да ти предам.
- ти ли? Как така? Какво... Ним не е ли...
- Ним, вторият баща на сина ми... Е един от многото за него в този свят. За теб съм тук сега, в това огледало, Клайв Никравзи. За теб, за да изпълня една молба на нечистокръвния господар, който е мое дете.
- Молба от Муртаг? Че как така?
Морзан изглежда слушаше някой в стаята, който Клайв не можеше да чуе. Явно още се договаряха и обсъждаха проблема си.
- Чу ли от Ним за смъртта на Торн?
- Да... Много е жалко - зимният демон помръкна, а с това и времето навън, но само за един кратък миг.
- Свързано е с него. Муртаг те моли да додйеш за погребението.
- Аз ли? Защо аз!?
- Клайв, ти си зимен демон, нали? Ти си сегашният зимен демон, пълноправен и доказан. В момента ти управляваш нашата зима. Ним е черен боец. Повече зло отколкото зимата. Ним, съжалявам, че говоря така за теб.
Клайв се стресна и се обърна. Русият му брат, по-прекрасен във вятъра от всичките звездички наоколо просто поклати глава.
"Ти все пак си прав. А и Клайв... Не мога да отида при Муртаг сега. Обещах си... че ще го оставя да намери своята сила сам. Без мен. Не искам да става слаб, да се уповава на някой друг. Хубаво е да вярваш в другите и нека вярва. Но не мога все аз да решавам проблемите му."
- Мисля, че разбирам. Значи... Да дойда на погребението? Да погреба Торн? За бога, аз... Един нищо и никакъв демон...
- Не, Клайв. Зимният демон. Това е достойно погребение за един дракон. Моля те, изпълни молбата му. И без това сърцето му вече не знае какво да прави. Няма да се справи сам, но наистина трябва да се научи. Дай му поне утехата, че Торн е погребан под снега така, както трябва и никой няма да оскверни гроба му. Ще се случи в дорадо. С портал ще дойдеш, нали?
- Готов съм... Ще бъда там...
И най-сетне... Щеше да види още един различен свят...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Чет Фев 18, 2010 2:58 pm

Хората говорят... Хората винаги говорят. Те могат да говорят зло. Могат също така и добро да говорят. Те не искат да го правят, или живеят с това. Но те са просто хора. Те също вършат грехове, както ангелите също могат да го сторят. Всеки човек се ражда такъв... всеки човек избира какъв може или не може да бъде.
Хората говореха... Говореха за момичетобез име. Момичето, което бе роб. Тя, която бе от техния род и страдаше и се радваше в снега заедно с тях. Момичето с очи по-сини от небето. Хората казваха, че синьото на очите й може да промени ездаческите сърца, които са родени с този цвят на гърба си. Хората казваха, че бистрата вода, която бе цветът на очите й, е по-опасна от всеки пламък... тя може би имаше бъдещето, което те нямаха.
Детето, което бе родено в студа, нейният дом, нейното начало. Тя, която бе Тир`ре.
Някога, когато двете деца обикаляха нощем из къщите бе толкова по-различно. Тогава хората смятаха, че наистина имат някакво бъдеще. Когато има деца, ти се струва, че светът е различен. Може би...
Брат й бе по-различен от нея. Детето с огромната усмивка, което бе спасено безброй пъти от снега. Детето със слънчевата главица, с коси по-руси от всяко слънце и всеки огън. Нима Тир`ре бяха виждали нещо по-ярко от мътния огън в планините? Те можеха да си представят цветовете само чрез далечните спомени от равнините. Само така.
Двете деца бяха оппаднали на двама пътници ездачи един ден. И тъй бяха станали едни от малкото, които бяха получили истински имена. Санджи и Ризел.
Санджи бе по-големият в семейството. Той бе доста бързо и пакостливо дете. Беше душата на Тир`ре дотолкова, доколкото едно дете можеше да весели възрастните и да ги отвлича от тежките тегоби. Той бе русото момче, което обичаше да се изкачва по планината и често причиняваше срутвания. Освен всички лудории, които обичаше да прави, Санджи все пак бе доста грижовен батко за малката си сестричка. Бе се научил да готви, когато майка му си беше счупила ръката и така откриха неговия най-добър талант. Той бе готвач от недостижима класа. Е, със сигурност имаше и по-добри от него... Но той правеше всичко с любов, която бе неповторима.
Сестра му Ризел бе сладко и красиво момиченце. Тя бе винаги усмихната широко и обичаше да научава много и различни истории. Най-често беше седяла до стария Тана, бащата на Рой, за който бе радсот да й разкаже за безкрайните поля и слънцето на Драконовото царство. Така малката чернокоска научи много за драконите и за ездачите им, поне доколкото знаеше Тана. Знанията му бяха ограничени и често пъти погрешни. Но за нея беше важно да чуе за различния живот там, под слънцето и свободата на небето. Когато стана по-голяма и старият Тана почина, тя научи, че някога преди синът му, ездач, бе идвал насам. Научи и за много други неща. И чу за четиримата реенти. Новините идваха дори тук, горе, при Тир`ре.
През живота си Ризел бе изживяла няколко трагедии. Тя ги беше разказала наистина само на трима мъже в този свят. Така сеслучи, че само баща й, който каза и на брат й, знаеха за ужасите, през които беше минала. А после, кой знае защо, тя бе споменала тези ужаси и пред някой друг. Някой, който нямаше нищо общо с нея. Нямашенищо общо с нейния цвят като цяло. Тя бе споменала пред Муртаг за миналото си.
Хората обичаха да говорят. Те бяха подучули нещо. Нещо се говореше за товатъмно минало. На ужаси и болка. Хората знаеха... Знаеха, че някога бе имало нещо... нещо.
Но бяха чули, че тя бе разказала на Муртаг за това. Прислужничките му бяха обещали да забравят какво е било казано и бяха изпили лека отвара за забрава, но все пак бяха успели да подшушнат, че те всъщност са говорили и за по-лични неща от вечните си караници. Затова вече хората говореха... че може би Ризел беше намерила мястото си. Беше ли истина? Така смятаха те. Слуховете се въртяха из цялата планина и в Дорадо, винаги имаше слухове. Където и да бъде човек, винаги щеше да се говори, ако го познаваха повече хора. Ако този човек бе някой значим. Както говореха за Рой и Риза, по същия начин. Но кой всъщност обръщаше внимание на тези глупави слухове?
Баща им. Бащата на Ризел и Санджи им обръщаше внимание. Те го радваха и го караха да се чувства някак по-жив. Ако децата му бяха щастливи и се чувстваха сигурни в новото си бъдеще, то толкова по-добре за него. А ако можеше да оцелее да види чудака, който му описваха и който, според хората, харесваше дъщеря му... може бищеше и той да усети онова интересно чувство, което бащите имат, когато срещат онзи, който бе заменил тях. За Тир`ре това беше болезнена раздяла. Не вечна, но все пак... все пак... Те затова и бяха направили нещата много по-турдни. Искаше се разрешение от бащата. Така че този младеж да си правеше каквото иска, не можеше да не мине през семейството на Ризел. Никога. Тъй че не обръщаше внимание на уплашените си роднини. Беше дълбоко уверен, че ездачите не са хората, които ще направят погрешна стъпка. Никога, дори и в любовта. Ако изобщо този господар можеше да обича. Ако Ризел бе намерила нещо подобно в него... сигурно бе истинско, щом му беше доверила... онази тайна...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Съб Фев 20, 2010 4:23 pm

"Тя ме бе оставила сам... и аз мразех..."
Тя...
Тя беше създание на прекрасната планина. Беше родена в прекрасното лято на живота долу, далеч, далеч. Накога го беше обичала. Някога обичаше да танцува из ледените цветя, там, когато му се усмихваше.
"Защо си толкова мълчалив? Какво се е случило?"
"Мисля... Мисля си за времето. За времето, което имаме тук, на земята"
"Какво толкова има да му мислиш? Вчера е споменът за днес, а утре е днешната мечта."
Той се смееше. Тя също. Тя бе облечена в невероятното бяло на светлината на снега. Тя, която имаше коси от злато и още по-златни очи. Тя, която бе неговото бъдеще... но вече не, вече не. Господарите му я бяха отнели и бяха го затворили там, на върха. Клайв беше бил сам от тогава. Тя загина... той остана. Поняког се получаваше така. Сам стоеше на върха ден след ден и мечтаеше за утрешния ден. Нямаше никой друг. Само той и вечния сняг.
Да, някога преди тази елфическа девойка бе живяла заедно с Клайв. Те бяха родени за зимата, въпреки че тя бе родена под истинското слънце, а той не можеше да го търпи. Когато тя бе до него, той не мразеше. Никога не бе бил човек, който да мрази. Но господарите могат да променят душата. Те винаги могат. И ето че успяха веднъж да отвлекат момичето на слънцето, момичето на светлината. Оставиха зимния демон сам.
Тогава бе бил още млад. Тогава, когато й беше предложил брак. От тогава живееше сам. Мразеше и обичаше... и този свят на самота го беше променил. За обро или зло никой не знаеше. Той знаеше само, че просто вървеше по друга пътека, която беше двойна. Вървеше и по нейния път, бе й обещал... щеше да върви по тази двойна пътека до своя край.
Сега, когато малкия Наталио беше тук, се чувстваше отново жив. сега, когато вече не живееше сам тук, горе. Може би си беше мислил, че като отиде при Дарсия ще се почувства по-добре. Но може би наистина не беше сгрешил. Там бе открил какво всъщност трябва да стори... това, което бе неговият живот.
Много се интересуваха от тази негова скрита история. Но това нямаше никакво значение, нали? За него вече нямаше. Болката беше преживяна. И въпреки че вероятно бе изпуснал годините на любовта, той вече обичаше друго и други хора.
Но все пак още слизаше в стаята, която беше под неговата. Отваряше и затваряше празната тетрадка, сякаш чакаше нещо да се появи там. Смееше се или се усмихваше на смешните картинки, които беше рисувал заедно с нея. Малцина знаеха що за лудост е тази стая, тъй странна за този голям замък на зимата. Дори Ним не знаеше, не, не знаеше. Всъщност... знаеше само Нат. Момчето, което не беше негово, но всъщност бе като негов син. Чичо му го обичаше... за момчето бе достатъчно да има двама бащи, двама роднини, които даваха всичко за него. Така и той можеше да даде... всичко от себе си, макар да бе толкова малък. Понякога може би виждаха Клайв тъжен, докато беше с него. Той приличаше на Нат... но никога, може би никога нямаше да има свой собствен син...

- Разкажи ми... за тях... за Ездачите. - докато Ним беше там и Клайв му правеше компания преди да отиде в Дорадо, те можеха отново да бъдат братя. Те никога не бяха били заедно по начина, по който едни братя могат да бъдат.
Ним се усмихваше, седнал на перваза на големия прозорец, не го поглеждаше. Не го беше поглеждал в очите от много, много време.
- За кои ездачи искаш да чуеш?
- Разкажи ми за тези, които познаваш.
- Ще бъде дълъг разказът.... Но мога да ти разкажа за двореца и неговите управници.
- Защо не? е те изслушам...
- Да видим... - той се загледа някак отнесено към снежната долина на ездачите и се усмихна вяло. - Царството се управлява от един владетел. Този владетел има една неограничена власт. Те му се подчиняват, но го обичат също толкова силно. Той или тя е син или дъщеря на обществото, което е найното или неговото семейство. Няма... Няма разделение между бедните и богатите, само такова, каквото означава да си богат или беден. В смисъл че... никой никога не завижда, никой никога не иска да нарани заради пари. Семейството е думата, която е свещена за тях. Ако прегрешиш, ти си част от семейството, което ще скърби за теб, но обвиненията му няма да бъдат тежки. Там израсна моето момче. Момчето, което отгледах като свой собствен син. Там се промених и аз. Какво да ти разкажа, Клайв? Да ти разкажа ли за прекрасните градове, където никога няма да намериш нещастен беден, нещастен крадец? Та те не са това, което наричаме бедни и крадци! Какво да ти разкажа? Да ти разкажа ли за лунната светлина? За прекрасните полета, огрени от нея. Сякаш се къпеш в трева от светлина. Моето момче живееше в светлина от луната, която бе неговото слънце. Живееше там преди да бъде изваден на слънце. Дворецът е място на напрежение, но и място на радост. Там, където в залата е неговото семейство. Там, където принцът ще пребъде. Клайв, аз не зная как си живял тук... но знам как се чувствах жив там, където изобщо не бх могъл да съществувам. Там дори един призрак като мен има правото да живее... Да живее...
- Звучи прекрасно.
- Ами ти? Какво намери в тъмнината? Какво стори Дарсия за теб?
- Мраморната кула беше мястото, което избрах, за да отмъстя. Ним, това бе моят дом в тъмнината на сърцето ми. Какво стори Дарсия за мен? Всъщност, той е много по-различен от това, което се прави, че е. Аз съм го виждал много повече от всеки друг. Много повече от всеки, който някога го е зървал. Помня, че когато отидох при него, той ме посрещна като истински господар, но зад тази маска... направи ми впечатление онази усмивка. Не студената, не ужасяващо кървавата. Усмивката на момчето, което е по-младо от мен и все пак стои по-високо. Усмивка на едно момче, което е заело своето място не по свое желание. Озадачи ме. Затова започнах да се въртя около него. Той скоро започна да ми се доверява. Довери ми много свои тайни. Затова бе така наскърбен, когато го напуснах.... Вероятно на вас ви се е сторило, че е бесен. Не... той никога не е бесен в истинския смисъл на думата. Вече се случва по-често, но аз познавам... истинските черти на сърцето му... истинското му сърце, което е скрито под пластовете зло. Не го винете, че е такъв. Той не иска да бъде, не го е искал преди. И сега за него е останало само едно - да живее или умре... Живее само заради своя край. Накрая... повечето господари остават само заради това... заедно с гнева и злото. Ти знаеш по-добре от мен.
- Може и да си прав... Може би...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Пет Мар 12, 2010 5:42 pm

~~~
Бащата се качи за пореден път в къщата на втория етаж. Сега бе много по-тихо от преди. Нямаше ги нито синът му, който да готви, нито дъщеря му, която спокойно да шиеше нещо, за да се занимава. Не се чуваха вече струните на китарата, а нея също я нямаше. Стаята бе празна.
За пореден път старецът седна на единственото легло в малката стая и загледа през прозореца. Замисли се за отминалите дни някога преди. Замисли се отново за грешките си, докато децата още бяха малки. Ако не, ако не беше.... Ако не беше постъпил по онзи начин, Ризел нямаше да бъде наранена. Ако не бе постъпил по онзи начин, Санджи нямаше да бъде такъв сега. Но всеки един човек правеше грешки в живота си. И той не беше изключение... Той също беше човек.
Замисли се за рода Тир`ре, към който принадлежеше. Че какво бяха те сега? Какво представляваха? Спомняше си отново онзи далечен ден, в който дъщеря му тичаше по снежните пътеки на тяхното малко поселище. Колко щастливи бяха тогава, преди гневът да дойде. Колко прекрасен бе светът без тъмнината. Тук, горе в планината нямаше тъмнина. Там долу хората страдаха, а тук бяха защитени от снежните върхове на зимата. Колко красива бе малката му дъщеричка с малкия чадър, която подскачаше боса по белия сняг. Да й беше студено? О, не, тя, водната фея на тяхната радост не можеше да се разболее от чистия сняг на тази планина.
Старецът без име си спомни за небето, което тя обичаше да гледа заснежено. Обичаше да се смее на спомените, които бяха му дали нейните приятелки. Колко се беше забавлявал, когато я питаха дали си харесва еди-кой си от съседната къща... Неговото момиченце обичаше... обичаше приятелите си повече от всичко. Но никога не бе споменавала и дума за истинската любов. Старецът се чудеше дали ще доживее да види как някой ще прекрачи този праг, за да я поиска за жена и да иска неговата благословия.
После спомените му минаха през още по-далечните мигове, в които бе зърнал момчето на Тана. Това момче бе тъй невероятн. Толкова мощ и сила бяха затворени в черните му катранени очи. Сега сигурно бе вече мъж... Да, беше...
И старецът се запита отново какво ли правят сега децата му далеч от този снежен рай. Какво трябва да правят, за да се борят за живота си там, в долините на дракони и хора? Имаха ли място на тази земя, където преди години нямаше да могат да стъпят? Хората казват, че Тир`ре имат правото да се върнат в земите си. И това момче, Рой Мустанг, да, той щеше да ги приеме с усмихнатото си сърце. Старецът също вярваше на Рой. Вярваше и на останалите трима. Никога не ги беше виждал, но знаеше, че може да им има доверие. Както бе се доверявал на Тана, така имаше доверие и на сина му Рой.
Запита се дали беше правилно да допусне Санджи да отиде там, долу. Момчето бе щастливо, докато бе било тук. Обичаше дървото в центъра на градчето и своята китара, работното си място... всичко. Но той бе тръгнал заради сестра си. Старецът не можеше да позволи на брата да се дели от сестрата, щом не го искаше. Надяваше се само да не създават проблеми...
После загледа небето и там откри прекрасен звезден вятър. Зимният демон, вероятно, който отново се забавляваше, както правеше от години. Тялото му се превръщаше в звездици-прашинки, които танцуваха с всички останали звездици в бурята. Неговият звънък хладен смях, който водеше техния живот към веселба и спокойствие, сега се разтилаше отново. Старецът се прекланяше отново и отново към своите пазители и този техен наследник. Демонът, който не бе зъл, никога не бе бил. Помнеше много добре какво бе преживяло това същество в недалечното минало. Знаеше, че това същество може да бъде силно. Демон със ангелски крила на гърба си, това бе Клайв Никравзи. Както онзи ангел, владетелят и водач на драконите, пазеше Клайв, така зимният демон защитаваше Тир`ре... Нещата винаги се въртяха в кръг...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Съб Апр 24, 2010 11:33 am

~~~
"Ангелите и демоните кръжаха над главата ми. Високо в небето. Небето, което бе черно и мрачно. Тогава, когато не съществувах. Страх ме беше. Страх ме бе, че съм забравена завинаги. Брат ми е единствената ми светлина. Заради него живея - заради усмивката му, заради смеха му, очите му... заради всичко, което е. Той е по-големият ми брат... Той бе моята светлина... Той ме измъкна от злото, за което не бих си спомняла... Не искам да се върна там... Затова аз... Ще се подчиня на думите му и ще го последвам до края на света. Той... ще реши моето бъдеще..."
Не баща й, а брат й. Това момче, което старият Тир`ре беше подценявал. Това момче, което бе подценявал и пренебрегвал. Момчето, което се доказа като истински брат. Той, бащата, бе предал това момиче. Изпитваше срам, но... Това бе вече отдавна минало... Отдавна...
Дали не беше сбъркал, когато изпрати момчето в Дорадо? Така и така не можеше да раздели брата от сестрата. Санджи бе взел решение без него. Бе позволил на някой непознат да защитава сестра му. Санджи не бе глупак, вероятно бе разучил този човек преди да си го поволи. Бащата ревнуваше... Защо дъщеря му се доверяваше повече на брат си? Защо не на него? Защо...
Санджи... Да, това момче... От самото начало бе леко нежелан в семействто на тези Тир`ре. Те не бяха планирали да имат деца все още. Но му дадоха правото на живот, той също бе живо същество... Радваха се повече на последвалата си дъщеря. Отначало безименното момче бе само, майка му го отбягваше, баща му нехаеше за него. Не че не го бяха обичали... Но някак си щеше да е по-добре, ако бе се появил малко по-късно. Но това момче се грижеше за сестра си от самото начало. Кой я разхождаше навън? Кой видя първото й прохождане? Кой чу първите й думи? Първата й дума.... "Бате"... Не "мамо".... не "татко"... После бе минал един пътешественик и се беше съгласил да кръсти две деца. Двете късметлийски деца бяха именно тези брат и сестра. Пътешественикът се беше трогнал от братската любовна момчето. Такава, че дори не се съгласи да остави сестра си, за да тръгне с този непознат. И така, Санджи и Ризел бяха получили тези имена...
Санджи беше момче на радостта, обичаше да се смее и да разсмива останалите, особено момичетата. Винаги мислеше по странен и различен начин. Рано откри таланта си в говенето, промени се. Можеше да бъде много повече ценен. Семейството му можеше да се гордее с него. Само че само сестра му се гордееше с брат си, детето, което бе отгледало дете. Санджи не обръщаше внимание на семейната любов. Та той бе възпитан да не обръща внимание на това семейство. Можеше да ги обича, но не се интересуваше от мнението им. Само за сестра си се тревожеше от дън душа и сърце... Той бе запленен от нея...
Какво бяха сътворили? Момче без емоции? Момче, което не се интересуваше от топлия дом, от топлината на семейството? За Санджи домът бе там, където бе сестра му. Можеше да не се върне никога тук, в планината... Той бе този, който решаваше бъдещето й като мъж. Като представителна рода, от който тя произлизаше. Сам си беше спечелил правото да предаде сестра си на мъжа, който тя щеше да обича. С него този мъж щеше да сключи договора... Не с родителите й, а с брат й. Някой, който бе я отгледал вместо родителите си. Това бе Санджи.... Бяха ли сбъркали с него? Наистина ли бе бил правилен този начин? Наистина ли бяха имали правото.... Наистина ли...
Сега, когато старецът мислеше за този свой син прецени, че може би е било правилно. Та нима не братът на Ризелне я беше спасил от тъмнината на онова място? Нима не той не бе се справил със всичките й проблеми? Бащата бе готов да остави дъщеря си в ръцете на брат й.... Вярваше на сина, в който преди не беше вярвал....

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Нед Май 30, 2010 1:27 pm

~~~
Ангел на нощта, дай ни светлината~

Крилата ти са, за да намериш най-далечната мечта
В моя сън, в моя живот.
Затова продължи да търсиш...
Продължи да гледаш към това небе, което бе за теб,
ангел без крила.
Винаги ще гледам в дълбоките ти очи,
като езеро на магия, което ти построи.
В тези очи няма да има лъжа
Твоята усмивка, тя винаги ще бъде еднаква.
Ако някога крилата ти се разпръснат надалеч, надалеч,
аз ще последвам перата, които посееш на пътя ми.
Недей да търсиш само тъгата, защото хората са родени и за щастие.
Както аз съм човек и търся светлината -
ти си ангелът, който търси любовта на нощта.
Никога не забравяй!


В тази планина, в която никой друг няма бъдеще. Там живеят те, съществата на деня. Усмивките са, за да ги има на лицата на хората. За да ги подаряват един на друг, защото усмивката носи щастието и надеждата. Те заедно обитаваха планината, която бе техен дом от онзи ден насам. Те ще помнят завинаги своята земя... Там, от където идват. Всеки човек помни родното си място. Дълбоко в сърцето му, дори да не иска да се завърне... То ще остане скъпо на сърцето му. Там, където е домът. Улицата, стаята... Мястото, което му е било най-скъпо. Там, където е отраснал. Там, където ще бъде.
Както тъгата е родена от усмивките на умиращия, така нека усмивките се родят с новия живот.
Едно прогонване от скръб раждаше усмивки, защото те все пак щяха да бъдат заедно. Завинаги, защото са едно и също. Да, те са.
Едно дете тичаше по склона. Склона, който винаги бе потънал в сняг. Нямаше по-красива гледка от това място, на което се беше родил. Надолу, надолу там, накрай света да гледаш към зелените поля. От тук, където въздухът беше остър и силен. Където вятърът можеше да те накара да направиш една грешна стъпка... и край.
Момчето тичаше нагоре към върха. Върха на неговия свят. Там живееше демонът, там живееше и винаги щеше да бъде там. Съществото, по-сребърно от най-сребърното нещо на света. Като снега, като вятъра, като някой бог, който можеше да ги дари с още толкова много усмивки. Неговата усмивка, неговите очи... Той бе демонът, който Природата беше изпратила да сее зимната веселба, зимните танци на снежинките с вятъра. Красотата в бяло.
Като че с криле летеше този сняг, по-силно, по-бързо. Като че с крила танцуваше из вятъра, който се блъскаше в розовото личице на момчето. То летеше, а след него се вееше красива като сребро коса. Той летеше заедно със снега, защото беше негов покровител.
Казваше се Наталио Никравзи... Той бе синът на зимата.
Момчето изтича през грозилищата, които вече правеха път на приятна и изключително зелена трева на входа на двореца. Да, тук, на върха. Красотата оставаше винаги такава, каквато е.
Детето бутна вратите и се затича през студения коридор. После се засмя и прегърна русокосият, който се появи пред прозореца в очакване. Неговият баща. Двамата погледнаха през този прозорец и се усмихнаха. Някога нямаше да бъдат заедно. Защото щеше да бъде забранено. Но сега бяха. Щяха да бъдат.
Някъде долу Тир`ре отново пееха своята песен. Отново отиваха да се трудят. Те пасяха животни по голите и студени склонове. Хора на вятъра и планината. На студа и на опасностите. Това бяха хората, които живееха в планината.
Тир`ре бяха останали малко. Но никой не можеше да ги вини. Тяхната истинска родина бе някъде далеч от тук. Динзел беше царство на зимата и студа, но беше царство на демоните. Сега ездачите бе време да уредят живота си. Но те винаги го правеха. Те можеха. Те бяха силни. Затова щяха да продължат напред. Затова бе тяхната съдба да се борят...
- Синьо като морето е небето днес. По-синьо от най-красивият цвят. Аз ще го нося на гърба си, защото то е моята съдба. Затова ще летя с крилата на дракон. Затова ще се бия с кръв и гордост, с меч в ръка. За тази земя, за тези хора. Те, които дадоха живот за мен, позволете на мен да им върна усмивката. - старецът стоеше на един от големите камъни и гледаше към снежната долина, която се откриваше пред очите му далеч, далеч. Това бе тяхната родина. Тази на Ездачите. Още в древни времена те бяха я бранили с живота си. И щяха да продължат, докато можеха. Това бе тяхната съдба. Това бе техният дълг... Старецът не беше чистокръвен ездач, но знаеше... Вече знаеше какво означава да защитиш синьото небе със силата на душата си.
Сякаш още чувстваше до себе си душите на своите приятели. Те, които до един се бяха борили, за да се върнат. А някъде до тях, застанал в прелестната синева стоеше истинският ездач и им сочеше пътя през звездите. Ездачите чертаеха пътища. Ездачите ги следваха или се отклоняваха от тях. Те бяха по-различни от Тир`ре. Тази разлика беше унищожила последните. Но ездачите продължаваха да живеят. Със същата сила, със същата гордост. Такива, каквито бяха.
Затова старият Тир`ре вярваше, че ездачите можеха да достигнат и най-далечната звезда. Че този народ, който го беше родил, един ден щеше да поправи абсолютно всичките си грешки. Един ден, след който отново, може би, ще имаше още едно препядствие, през което трябваше да мине.
Дървото на Тир`ре вече изсъхваше. Но никога напълно. То, което бе донесено от господарите до тук, щеше да подължи да живее. Ездачите по същия начин. Те можеха да страдат, но част от тях продължаваха да цъфтят... И един ден, също като това дърво, щяха отново да доведат войната до победа. Един ден, когато и да е...
Старецът сякаш чувстваше във вятъра онова, което му беше убягвало през всички тези години. Мирис на мента и зима. Мирисът, който водеше ездачите напред в битката. Вятърът, който ги водеше през всички опасности. Напред... Все напред... Още по-напред... Това бе мирисът на зимата и метов чай. Това бе споменът от Роланд Колд. Владетелят, който още съществуваше и най-сетне... им беше простил. Беше простил на Тир`ре и бе готов да поведе и тях. Към победата, която народът му търсеше. Към битката, чрез която народът му живееше. Към небето, което народът му обожаваше.

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Мелиса Сойер
~Free_Spirit~
~Free_Spirit~
avatar

Female
Брой мнения : 10178
Age : 24
Location : Където бъдеш ти...
Registration date : 23.08.2007

Собствени герои
списък с имена, раси и способности:

ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   Сря Юли 07, 2010 4:59 pm

~~~
- ... И тъй като владетелят ни заповядал да си отидем, ние бяхме прогонени от земите, които ни принадлежали по право! - учителят лъжеше. Учителят клеветеше. Искаше хората да намразят ездачите, за да не се съберат... никога. Това искаше той... Това... искаше...
Санджи, малкото момче, не му вярваше. Младият Санджи никога не беше вярвал в това. Защото една проклета нощ, сестра му бе спасена именно от ездачи. Той нямаше да забрави нито усмивките им, нито искрпящите им от радост и утеха очи. Те не бяха това, за което учителят им говореше. Не и сега...
Като млад, той обичаше да се изкачва по върховете. Обичаше да си спомня за чудесата на онзи свят. Тогава, след като беше помогнал на сестра си да избяга от... онзи ад... Момчето бе взело пример от хората, които ги бяха спасили. Сега трябваше да бъде свободен. Беше отдавна. Сега Санджи бе вече възрастен... Тогава не обичаше да участва в заговорите против ездачите. Остана им верен. Един от младежите, които след това първи тръгнаха да се връщат... в земите, които никога не им бяха били отнемали.
Сега, вече мъж, вървеше по скалите нагоре. Чувстваше се странно, че отново се връща тук, че отново... трябва да се появи пред баща си. Беше го срам или просто не знаеше какво да му каже...
Ръката с ръкавицата го потупа спокойно и ездачът му се усмихна. Истински и фалшив, той беше тук до него... Той беше истински. Усмихна му се по същия начин, със същия поглед... Макар и сложил широкополата си шапка на глава.
- Да не се измори, приятелю?
- Не и докато ти не се измориш!
Хората се страхуваха от спътника му, Санджи знаеше това. Но също така знаеше, че този вълшебен спътник, този... чалнат и проклет спътник... трябваше да бъде отведен при баща му. Той... този пътник... имаше нещо важно да съобщи...
- Идвал ли си насам някога? - попита Санджи след миг, докато вече наближаваха селото.
- Само веднъж, но не видях много хора. Сега е толкова по-оживено! Изглежда прекрасно!
Русокосият кимна и се усмихна. Неговият събеседник наистина... не бе толкова лош, за колкото Санджи го мислеше преди. Дори бе приятен.
Хората стояха пред тях, сякаш не искаха да ги пуснат. Бащата на Санджи изглеждаше по-спокоен. След като Санджи водеше този странник тук, значи нямаше защо да се страхува...
Странникът се усмихна мило и свали шапката си. Лилавите му коси се развяха на зимния вятър. В един момент Тир`ре го познаха - Мускетар... Беше един от Четиримата мускетари. Муртаг им се усмихна отново и им се поклони. Поклон, който те също познаваха. После им заговори на невероятно чист роден език. В първия момент бяха така сащисани, че може, че дори не го разбраха. Но после се заслушаха в гласа му. Глас, който искаха да ги води толкова време. Глас, който имаше и баща му.
- Господин Тир`ре, баща на Санджи и Ризел. Дошъл съм да ви се представя и да искам благословията си. Както трябваше да направя преди много, много време...

Старецът седеше на стола в собствената си кухня. Лилавокосият се чувстваше като у дома си. Старият Тир`ре гледаше как внимателно младият мъж изпълнява нещата, които бе учил някога, много отдавна. Той сложи листенцата от чай във водата, после сложи чайника на огъня, а докато чаят станеше готов, спокойно избърса две чаши. Тази церемония и тези движения... също напомняха за баща му. Синовете приличаха на бащите си, нали? Ако и Санджи приличаше на стареца... приличаха ли си? Санджи стоеше до вратата и се цупеше. Защо не можеха да се разберат с това момче?
Лилавокосият намери и лъжичките, после и захарта. Доста добре се ориентираше в кухнята. Сигурно, защото бе бил скиталец. Трябваше да свиква с всякаква обстановка.
- Ти какво си учил, момче? - попита стареца след миг, докато лилавокосия се поспря и се зачуди къде ли са чинииките.
- Преди всичко съм войник. Всички сме войници на страната си, ние, Ездачите. Вие знаете това, сър. Питате ме какво точно завърших във военното? Ездачески пратеник, макар и никога... никога да не ми се отдаде да върша тази работа. Много от нас не вършат това, оето са учили. Но така сме по-щастливи. Какво да ви кажа, сър... Обичам професията си. Ако изобщо може да се нарече професия. Другите езици и култури ме влечаха... Много силно. Работата ми е да разнасям съобщения и да не се излагам, като не знам обичаите на даден народ. Затова бях обучен да се държа както трябва където трябва.
- Владееш езика ни перфектно.
- Трудно беше. Някои неща така и не усвоих. Но пък... това е предизвикателството на моята работа. Както споменах, никога не съм я вършил. Но ми помогна... Докато пътувах, докато бях сам, докато бях отхвърлен... Помогна ми да бъда себе си сред непознатите.
- Ами тренировките ти сутрин? Те съдържат много странни елементи! - Санджи се беше заинтересувал. Муртаг вече бе наредил чашите симетрично и слагаше по две-три лъжички захар във всяка. Така правеха и Тир`ре...
- О, това е част от тренировката ми като войник. Танцът е решението в боя, песента е успокоение на душата. Така ни казваха, някога много отдавна... До известна степен мисля, че бяха прави.
- Един Ездач обикновено идва с дракона си да иска благословия.
- Зная... Но драконът ми полетя към земите, където винаги има оранжеви небеса, окъпани със светлина. Полетя към земите, където винаги ще има вятър за крилата му. Полета към черната нощ на забравата. Сега е там, твърде далеч от мен... Но дойдох с черната си лисица. Все пак не съм точно ездач - той кимна към прозореца. Черната лисица, вече доста голяма, се въргаляше в снега и забавляваше децата. Муртаг взе чайника и наля точно количество във всяка чаша. После подаде първата на стареца, втората на сина му и последната остави за себе си. Традициите на Тир`ре повеляваха първо на най-стария от домакините, после на следващия от семейството му. На гостите се даваше последно. С цел гостенинът да се убеди, че не искат да го отровят например.
- Ти си странен младеж, момче. Приличаш и не приличаш на останалите. Може би си като баща си.
- Мнозина казват, че никак не си приличаме с него. Нито по външност, нито по каквото и да било. Мнозина други казват, че виждат прилика.
- А ти лично какво смяташ?
- Първо вие, сър.
- Аз смятам, че чертите на лицето ти са същите. Очите ти са също така изразителни. Че когато го искаш, имаш същия глас като него. Спокоен, силен, разумен, мил дори ако искаш. Имаш същите движения... никой не е копие на баща си, момче. Но ти си негов син... и това си личи.
- Аз се радвам, че съм негов син. Отчасти точно затова искам да си приличаме. Не винаги става... Но се радвам, че поне нещо ни свързва... Мога ли да премина на темата си, сър?
Старецът кимна и лилавокосия се усмихна. После отпи от чая си и се настани по турски на земята.
- Разбирам, че имаш много работа, щом бързаш толкова?
- Не чак толкова, сър... и все пак...
- Добре, зная... Баща ти също винаги бързаше за някъде. Точно затова никога не съм успявал да поговоря с него. Да разменим поне една дума...
- Обещавам ви... да ви го доведа някой път. Дойдох до тук за да ви споделя... че дъщеря ви... е доста странен персонаж. Не, не ми разказвайте. Тя ми каза за миналото си. А аз й помогнах да не го среща никога, никога повече. Така че, като гарван от гарванова кула... И като дракон от земите на дракона. Дойдох на върха, където нищо друго не живее, за да искам вашата благословия... Надявайки се някой ден да искам и нейната. Дано тя не узнае за това, ще ме убие.
- Да... Ти и тя сте много странни. И двамата. Но като двойка се допълвате. Тя е част от странността, която се тревожи и се опитва да защити семейството си. Ти си безрасъдната й странност. И тъй нататък - лилавокосия беше вече навел глава. Старецът се зачуди... защо му бе толкова лесно? Може би бе просто. Вече отдавна бе решено и то не от него... че щеше да бъде така. Така че извади червената лента и направи знак на лилавокосия да подаде ръка. При ездачите щом се родеше момиченце, кръстникът на детето подаряваше на бащата червена връзка. Тази червена връзка символизираше правото на бащата да обича, да защитава, да пази... Ако бащата умреше, връзката се връщаше при кръстника, за да я пази. Когато дойдеше време, бащата я предаваше на бъдвещия съпруг на дъщеря си, като връзваше ръцете им с тази същата връзка. При Тир`ре бе по-просто. Старецът завърза просволутата връзка на китката на лилавокосия и си позволи да прегърне момчето. То бе... добро момче... Дано бе направил и добър избор.
- Тя... няма да разбере...

_________________
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://carstva.getgoo.net
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат   

Върнете се в началото Go down
 
Да бъдеш Тир`ре... Някой непознат
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
. : Светове : . :: Тройният съюз :: Планината Динзел-
Идете на: